Робърт Уорън - Нощен ездач

— А на теб студено ли ти е? — попита Мън.

— Не особено.

— И на мен не ми е студено. По-точно, търпи се — но се пресегна да вземе одеялото.

Тя вдигна поводите и той го омота около коленете й, като я зави чак до кръста. Лусил се извърна, погледна го в очите и благодари.

Същата нощ дойде за първи път при него.

Струваше му се, че в нея живеят две жени. Едната бе тази, която идваше в стаята, заставаше с пръст на устните и притваряше смътно очертаващата се бяла врата зад себе си. Но имаше и друга — онази, която виждаше денем да снове из къщата, да разговаря най-естествено с него, с баща си, с Бентън Тод или да си тананика тихичко. Разграничаваше ги много ясно. С първата свързваше всички тъжни, влудяващи и потайни нощни шумове, които изпълваха съзнанието му, докато я чакаше, макар понякога напразно, и се взираше във вратата или докато тя лежеше до него, а в ушите им долиташе острото и нескончаемо църкане на някоя мишка в стената, бухането на бухал в гората, приглушеният далечен лай на куче и безбройните тихи проскърцвания на дървенията. С нея Мън разговаряше тихом, защото повишеше ли глас, тя се пресягаше, поставяше пръст на устните му и прошепваше: „Шшшт!“

— Знаеш ли, за мен ти си като две жени — подметна той веднъж.

— Знам — отвърна Лусил.

— Едната е тази, която сега е при мен, а с другата се разминавам, без да мога да й кажа нещо.

— Трудно е да си един човек — отбеляза тя. После се умълчаха, а след малко тя добави, сякаш не бе имало никаква пауза: — Много обичам татко и съм сигурна, че ако разбере за нас, с него е свършено. Но обичам и теб. Това е положението.

Заслушан в дишането й сред царящата тишина, Мън я изчака да продължи и тя не закъсня.

— Ако всичко това, което си, което искаш и дължиш на другите, поне веднъж се слее, макар и за миг, и станеш един човек, ще те обземе такова щастие, че едва ли ще оживееш.

— Предполагам — съгласи се той.

— То е като мига, в който си в обятията на любимия, само че е много по-силно. — Замълча и след малко добави: — Но тогава нямаш представа, че в този миг си именно такъв. Просто знаеш, че си ти, и толкоз.

— Ако всичко напълно се слее, може би пак ще е същото и пак няма да знаеш, че ти си именно това, както е сега например — рече Мън.

— Да — отвърна Лусил, — сигурна съм, че няма да знаеш.

Струваше му се, че в нея живеят две същества, но понякога денем из къщата или когато всички бяха заедно, се случваше най-обикновен жест, нотка в гласа й или лека гримаса да слеят раздвоената й личност в съзнанието му и той да я прониже с поглед. Ала след миг двете същества отново се разграничаваха и пред него се изпречваше девойката, която се закачаше с баща си и се движеше спокойно и уверено из къщата, грижеше се за домакинството, мъкнеше легена с ярма на пилетата и подвикваше: „Кът-кът, кът-кът-кът!“ Това бе онова й „аз“, което принадлежеше на деня, на звънкото дрънчене на тиганите и тенджерите, на тропота от ботушите на Крисчън по прага и благия му повелителен зов: „Ей, Съки, къде си?“ И на Бентън Тод, разбира се.

Мън виждаше, че Бентън съвсем очебийно е влюбен в нея. В деня, когато Крисчън дойде заедно с доктор Макдоналд да го навести, той подметна, че не можел да седи и да гледа как момчето се лигавело. Каза даже, че направо му се повдига, като го гледа. Когато идваше у Крисчънови, Бентън следваше Лусил по петите, докато тя изпълняваше или се правеше, че изпълнява задълженията си. Отиваше да провери дали е прибрано млякото от вечерното доене, дали кошницата с яйца е готова за отнасяне в града, или да помогне в приготвянето на вечерята.

„Ела, ако искаш“, казваше му тя и той тръгваше подире й. Даваше му да държи едно-друго — корита, панери, кърпи за бърсане на чинии, като му ги тикваше изневиделица в ръцете и се глезотеше: „Бент, ще подържиш ли за мъничко?“ После се запиляваше някъде, а той оставаше с кошницата и мокрите кърпи или пък я сподиряше, помъкнал добросъвестно това, което е в ръцете му.

Ако нямаше възможност да е с Лусил Крисчън, намираше Мън и го обсипваше с въпроси. Искаше да знае какво е мнението му за даден казус, който си спомняше от лекциите по право, за една или друга подробност, отнасящи се до организацията на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн или за нещо от политиката, например за шансовете на сенатора Толивър да бъде преизбран.

— И да го преизберат — намеси се веднъж Крисчън, вдигайки глава от вестника при въпроса на Бентън, — пак няма да успее да се намърда в Сената. Ще му откъсна главичката със собствените си ръце! — и в същия миг се разнесе шумоленето от раздрания всекидневник.