Робърт Уорън - Нощен ездач

Насядаха около масата в сумрачната трапезария и се нахвърлиха върху още димящите ястия. Хапнаха пържена шунка, пиле, картофено пюре, по малко късна бакла и тиква, топъл хляб, а накрая пиха кафе. Крисчън така се беше надвесил над чинията, че голото му теме матово проблясваше на светлината на лампата. Големите му челюсти работеха мощно и леко. По едно време рече:

— Пърс, аз съм от тия, дето обичат хубавите гозби.

След като се нахраниха, останаха на масата на приказка и запушиха.

— Тази заран мернах във вестника, че са намерили тялото на Тривелиън — вметна доктор Макдоналд в една пауза.

Пърси Мън зина.

— Нима?

— Да — потвърди докторът и спря, за да провери дали е натъпкал добре лулата си. Сетне продължи: — Да, намерили са го. Някакви хлапетии тръгнали на лов с двайсет и две милиметровите си пушкала и взели, че надзърнали в запустялата каменоломна. Видели го заседнал сред папура.

Мън се беше вкопчил в ръба на масата.

— И тозчас хукнали към града — добави Макдоналд.

За миг всички се умълчаха. Докторът продължаваше да се взира в лицето на Мън. Крисчън лекичко отбутна стола си и попита:

— Пърс, намира ли ти се още кафе?

Мън отиде до кухненската врата и подвикна на готвачката. След миг се върна на масата и седна на мястото си. Негърката донесе кафето и той й кимна да го сложи пред Крисчън. Онзи го изпи на един дъх, остави шумно чашата и попита:

— Та кога ще дойдеш да попушкаме, Пърс? Скоро, нали? Най-добре ще е да бъде в началото на сезона, а? Какво ще кажеш?

— Нищо против — съгласи се Мън.

— Ама да е скоро, чуваш ли? Ела, пък пилците да му мислят тогава!

— Ще дойда, обещавам!

— И знай, че мойта Съки Пъркинс е най-хитрата птичарка, която някога си виждал!

Той лежеше на огромното легло в мрака, а до ушите му долитаха неясните нощни шумове, далечният вой на хрътка, проскърцването на някоя от старите дъски под тежестта на крак, и я чакаше да дойде. Мандалото бавно се вдигаше, желязното езиче изщракваше тихичко, когато се освободеше от скобата, и вратата — бяла в полумрака на стаята, малко по малко започваше да се отваря. Сега се движеше леко и безшумно, но когато тя дойде за първи път в стаята, Мън тъкмо бе задрямал и се събуди от скриптенето на пантите. Изненадан, беше скочил в леглото, готов да извика, преди още да е видял вдигнатата ръка.

Но след това тя смаза пантите.

— Вратата тази нощ не скърцаше, нали? — прошепна Лусил, скланяйки глава на рамото му, и той усети дъха й в ухото си.

— Не, не скърцаше — отвърна Мън и се сети, че наистина не бе чул никакъв шум.

В очакване дали ще се появи, не беше обърнал внимание.

— Смазах я — каза тя.

— Не ми дишай в ухото, гъдел ме е.

Смазах пантите — чу се отново нейният шепот. — Докато бяхте на лов, им сложих малко масло от татковата пушка. Кажи сега, не съм ли хитра?

— Хитра си.

— Тогава защо не ми благодариш? Може пък да съм ти спасила живота. Сега татко няма да чуе вратата и няма да те убие.

— Ще я чуе и още как.

— Няма ли да ми благодариш, че съм я смазала?

— Хубавичко ще те смажа аз, ако продължаваш да ме гъделичкаш — отвърна той, но тя захапа ухото му за месестата част, и при това съвсем не толкова нежно. — Дявол те взел, Съки! — процеди той и като я хвана за косата, тъй че тя да не може да вдигне глава от възглавницата, я целуна по устните.

За разлика от първия път пантите вече се движеха безшумно. Вратата се отваряше леко и плавно, Лусил се промъкваше и вирнала пръст на устните в шеговито предупреждение, я затваряше и поставяше резето. Понякога в безлунните нощи в стаята бе толкова тъмно, че той едва различаваше смътния й силует върху светлото петно на вратата, но знаеше много добре как изглежда застанала там, тя му се усмихваше, сякаш в отговор на изражението му. След като заключеше, тръгваше бързо към него, а кимоното й се полюшваше при всяка стъпка. Трепереше от студ, защото в стаята рядко се палеше. Може и да се преструваше, но изправяйки се до леглото, за да се съблече, прошепваше:

— Отмести се, искам да легна на затопленото, че умирам от студ.

Тогава придърпваше завивките към себе си, като продължаваше да трепери и да се преструва, че зъбите й тракат, и преплиташе ледените си крака в неговите.

— Дръпни ги! — сърдеше се той.

— Няма! — и зъбите й продължаваха да тракат. — Замръзвам, докато пълзя по коридора като мравка, само дето пневмония не хващам, и то заради такъв мерзавец като теб, а ето че ти и краката ми не искаш да стоплиш, кучи сине!