Робърт Пен Уорън
Нощен ездач
Когато при първия рязък удар на спирачките влакът намали, наблъсканата в коридора тълпа неудържимо се люшна напред със смазващата съкрушителна мощ на свличаща се земна маса. Усетил тежестта на стоварващия се отгоре му човек, Пърси Мън се изопна назад, опитвайки се да се задържи, за да посрещне същинския удар, който подсъзнателно усещаше, че ще последва, но тъй и не успя. Прииждащата сила, която набъбваше като вълна по дългия коридор зад него го помете и запокити връз гърба на съседа. Той почувства как лицето му се отърка в рамото отпред и долови миризмата на потта и домашния сапун, с които синята риза бе изпрана. Разбра, че бе стъпил върху крака на човека.
Когато оня се извърна леко към него и той успя да види продълговатото му червендалесто и скулесто лице, човекът му се стори още по-висок.
— Прощавайте, така ви настъпих… рече — Пърси Мън.
— Че то да не би ти да си виновен? — отвърна другият. Замълча, позамисли се и додаде: — Тоя приятел хич не го бива да кара влак.
Пърси Мън поклати глава.
— Тъй си е, не го бива! — повтори човекът.
Сигурно наближаваме гарата, помисли си Мън, но тълпата беше прекалено гъста, за да може да погледне през прозореца. Влакът обаче постепенно забавяше ход.
Виждаше насядалите хора с обърнати към прозорците глави, чуваше виковете и възклицанията им. Възбудата им се предаде на цялата тълпа и всички се заблъскаха, за да надзърнат навън и да разберат навлизат ли в гарата, какво става там, виждат ли се хора. През грохота на колелата и човешката врява Мън чу как някои в другия край на коридора извика:
— Ще успеем! Ще успеем, ви казвам! — повтори го и потрети, досущ като припев.
Тогава спирачките отново заковаха и в опита си пак да се задържи, за да посрещне удара, Мън почувства мигновено раздразнение и отврата от тази мъртва гореща маса човешка плът, която щеше да го връхлети и затисне, от виковете и шумотевицата, от миризмата на пот и уиски, от жаркия ден и скупчените тела. Тълпа рече си той, като всяка друга. Трябваше да си остане у дома и съжали, че бе дошъл.
Високият мъж отпред повторно извърна глава и рече някак унило:
— Ей го на̀, пак!
— Да, пак — съгласи се Мън.
— Че бива ли тъй? — продължи мъжът. — Това люшкане напред-назад червата ни ще обърне!
— Така си е.
— Нали ти рекох, не го бива да кара влак и туйто! — заключи онзи. — Не го бива!
— Така си е.
Влакът беше спрял.
Ала сега натискът отгоре ми не идваше от мъртвата тежест на телата, политнали напред при внезапното спиране, а от стремежа на всичките тези зад него, които искаха да се придвижат напред, да слязат от влака и да се втурнат по улиците на Бардсвил, където един бог знаеше още колко като тях щеше да има днес. Докато движението на тълпата постепенно го изтласкваше напред, Мън отново бе обзет от омерзение към този напън, едновременно човешки, тъй като го създаваха човешки същества, но и нечовешки, защото не можеше да отделиш някое от тях и да го укориш за стореното. Във всеки случай той се радваше, че Мей не бе дошла и мигом си я представи тъй, както я бе видял същата заран — с бялата рокля, застанала на верандата в другия край на кленовата алея, да му маха с ръка, докато той се качваше в двуколката, която щеше да го откара до прелеза, за да вземе пътническия влак.
Тълпата го изтласка през вратата. Яркото утринно слънце блесна право в очите му и едва не го заслепи след сумрака на вагона, но той успя да зърне плътното множество лица, изпълнило малкия перон и улицата зад него. На стъпалата високият пред него се извърна и възкликна гръмко и тържествено:
— Ей богу, толкоз народ не съм виждал откак се помня!
Мън си помисли, че досега и той никога не бе виждал такова гъмжило и докато погледът му обхождаше лицата — тъй много и сякаш до едно обърнати към него за поздрав или в очакване, — изведнъж почувства неочакван прилив на въодушевление, едва ли не възторг.
— Ей богу! — повтори той като ехо думите на високия, но оня вече беше слязъл.
Мън го последва; от възторга му не бе останала и следа.
Стиснал малката си пътна чанта, която току се блъскаше в коленете му, той с мъка се включи в хорския поток, рукнал сега от гарата по посока на главната улица. Блъсканицата беше толкова голяма, че каруците и двуколките по средата на платното сякаш изобщо не помръдваха. Хората в тях като че ли бяха застинали насред прииждащ порой. От време на време над тълпата се мяркаше някой конник, който оглеждаше гъмжилото нагло и надменно, досущ като полицай. Тук, на улицата в Бардсвил, всички тези хора се струваха на Мън съвършено непознати.
Читать дальше