Робърт Уорън - Нощен ездач

На Мън му се стори, че долови предупреждение в очите на дъщерята. А може би и леко поклащане на глава…

— Че си е дошла, за да се грижи за теб — отвърна той.

— И не е лъжа! — извръщайки се от огледалото, възкликна Крисчън, краищата на яката му щръкнаха, а широкото му лице грейна от внезапно обзелото го при тази мисъл задоволство. — Нали тъй, Съки?

Тя кимна.

Очевидно е луд по нея, рече си Мън и се изненада от откритието си. Какво пък, тя бе единственото му близко същество, защото жена му отдавна бе умряла, а Бил беше застрелян по време на лов. Ала досега и през ум не му беше минавало, че Крисчън, с шестстотинте си акра земя, коне и тютюн, с всичките си птичари и обучени за лов на еноти кучета, има нужда от близък човек.

Докато се тъкмеше пред огледалото, той непрекъснато повтаряше сякаш на себе си, но все пак достатъчно високо, за да го чуят:

— И не е лъжа… — най-сетне намести яката и вратовръзката и като се извърна, попита: — Нали тъй, Съки?

— Тъй е — отвърна Лусил.

Той попридърпа палтото, което сякаш всеки момент щеше да се пръсне по шевовете, и си взе шапката.

— Ами да тръгваме. Като стане време за вечеря, ще дойда да те взема, Съки. — Сетне подкани Мън: — Хайде, Пърс.

Пърси Мън се обърна към момичето:

— Жена ми държи тук някои неща. В най-горното чекмедже ще намерите гребен и четка.

Той сложи ключа от стаята върху бюрото, сбогува се хладно и последва Крисчън по коридора. Във фоайето пред стълбите му каза, че се надява всичко да мине добре и че ще се видят по-късно. Но оня стовари тежката си властна ръка на рамото му, завря току под носа му червендалестото си лице, от което гледаха стъклените, морскосини очи и отсече:

— А, не, мойто момче, ще дойдеш с мен!

— По-добре да не идвам.

— Абе идваш и толкоз! — Ръката още по-силно се впи в рамото му. — Държа да дойдеш с мен!

— Не ми се ще — отвърна той, но в мига, в който думите се изнизаха от устата му, разбра, че ще отиде, съжали, че бе дошъл в града, и почти намрази този човек, който всъщност му беше добър приятел. През цялото време усещаше смазващата тежест на ръката му, сякаш беше обвиняем. — Не съм посветен в тази работа, мистър Бил. Не ми е мястото на това събрание редом с всички вас.

— За бога, та то няма да е нещо официално — избоботи оня. Вече го бе пипнал за лакътя и го водеше през фоайето, като му говореше с рязък, дрезгаво-приглушен глас: — Просто ще обсъдим положението с мистър Пийчъм, Джим Силс и още неколцина от нашите. Искам да дойдеш. Ти си учен човек, Пърс, държа да чуеш какво ще кажат, пък сетне да изслушам и твоето мнение.

— Само ще ви преча — възрази Мън. Но вече беше на улицата и крачеше към банката, където, както знаеше, щеше да се проведе събранието, а Крисчън все още не пускаше ръката му.

— Нищо не губиш, Пърс. Умна глава си — човек като теб все някой ден трябва да се захване с политика и… Абе, нищо не губиш!

— Не възнамерявам да се захващам с политика — отвърна Мън. Изобщо не възнамерявам, рече си той, макар че тя понякога се очертаваше в съзнанието му като някаква бъдеща възможност. Сетне тръсна глава и продължи: — Не, имам си достатъчно грижи с фермата и адвокатската кантора.

Ала още докато го казваше, му стана някак неудобно от тази лъжа, защото онова, което в миналото не бе нищо повече от една фантазия, от една смътна вероятност измежду многото, сега се загнезди в съзнанието му като нещо неизбежно — неоспоримо и примамващо.

И все пак, когато влязоха през сумрачния вход на банката, тази неизбежност отстъпи място на логичната, скептична аналитичност на ума му — негово обичайно състояние, и на удовлетвореността от досегашния живот. Политиците са роби, казваше си той понякога, пропъждайки случайно появилите се размисли. Ако изобщо искаше нещо от този живот, то това бе да е свободен, да е неподправен.

Когато влезе в продълговатото неуютно помещение над банката, където го тикна Крисчън, веднага забеляза изненадата върху лицата на насядалите вече около покритата със сукно маса — изненада, която не изчезна, а само леко намаля, когато Крисчън се появи след него и затвори вратата.

— Току-що срещнах мистър Мън и рекох да го доведа — заяви той. — Пърс е умна глава, господа, и може да бъде от полза на всички ни. — После се отправи към масата, сложи черното си бомбе върху зеленото сукно и измери насядалите с поглед, който сякаш се задържа цяла вечност върху лицето на всеки от тях.

Дявол го взел, помисли Мън, тоя си разиграва коня както си знае. Доведе ме само и само за да им докаже, че може да го направи, без да ги пита. Сетне чу Крисчън да казва: