Робърт Уорън - Нощен ездач

— Мистър Мън — поде девойката, когато той протегна ръка, за да й помогне да слезе, — откакто ни оставихте, се движим с бясна скорост. Кобилата е цялата в пяна!

— Виждам — кимна Мън.

— Да имаш да вземаш! — избоботи Крисчън и туловището му се изтърколи насред улицата. — Не й обръщай внимание, Пърс! — добави той, отърси се като куче и се зае да отупва прахоляка от черното палто с червеникавите си космати ръчища. — Тя тъй си приказва. Пък и не съм й казал, че си женен. — Тук той грабна ръката на момичето и я раздруса закачливо, тъй както човек се здрависва с малко дете. — Хубаво те метнах, а, Съки? Казах ти, че е млад и надежден адвокат, ама скрих, че е женен! — Отупа още прахоляк от палтото, сетне зина и изпод рошавите му мустаци бликна къс, насечен смях. — Хубаво те метнах, а?

Докато се промъкваха през тълпата, девойката се обърна към Мън и с глас, в който му се стори, че долавя някаква превзета пародия на любезност, полюбопитства:

— И откога сте женен, мистър Мън?

— Повече от година.

— Чудесно! — възкликна Лусил.

Той изведнъж реши, че тя не му харесва и не й отвърна, а се престори на изцяло погълнат от задачата да си проправя път към хотела. А тя му говореше така, както възрастен разговаря с дете, когато го пита на колко е години или в кой клас учи.

— И как се казва жена ви, мистър Мън?

Да пукне, ако й каже, щом така ще го пита! Но знаеше, че трябва да й отговори, за да не излезе, че е невъзпитан. Ала в същия миг Крисчън избоботи:

— О, Мей се казва. Мей Кокс беше моминското й име, преди да вземе Пърс. И, бога ми, сбърка, защото е като картинка, па макар и малко недохранена. Слушай, Пърс, защо не вземеш да й надуеш корема?

Мън не отговори и им проправи път през струпаните пред входа на хотела безделници.

— Мистър Бил — рече той, — тук имам стая. Държа я близо месец, защото напоследък често ми се налага да преспивам в града. Ако желаете, тя е на ваше разположение. Вероятно ще искате да се измиете преди събранието. А и вие — обърна се той към момичето — може там да изчакате баща си.

— Бива! — заяви Крисчън.

Мън взе ключа от болнавия на вид старец на рецепцията, който му съобщи, че навън било голямо гъмжило, и ги поведе през фоайето нагоре по стълбите. На първата площадка се обърна и рече, че съжалява, но мис Крисчън трябва да продължи, защото стаята е на последния етаж. И те отново тръгнаха подире му, а сетне свърнаха по мрачния коридор, чийто боядисан под бе застлан с червена пътека.

Стаята тънеше в полумрак, пердетата и транспарантите бяха спуснати и само една-единствена тъничка ивица светлина падаше върху килимчето. Въздухът бе неподвижен и прохладен. И понеже прозорците бяха затворени, врявата и оживлението на претъпканата улица като че ли изведнъж останаха нейде далеч, долитайки отвън неясно и приглушено. Мън пусна чантата си на пода и се обърна към тях:

— Оставям ви ключа, мистър Бил. Довечера, като се връщам, ще го взема от рецепцията — и понечи да му го даде.

— В никакъв случай! — възпротиви се Крисчън. — Ще ме изчакаш само да сваля от себе си прахоляка. Искам да си поговорим веднага, щом се отървем от нея — и той посочи дъщеря си.

— Е, добре — съгласи се с известна неохота Мън.

Не му се искаше, но подобно на мнозина други обикновено се улавяше, че прави точно онова, което каже Крисчън. Той се изтъпанваше пред теб с широко разкрачените си, винаги стегнати в ботуши къси яки крака и гръмогласно ревваше, като бясно размахваше едрите си ръчища или току стоварваше върху рамото ти червеникавата си космата лапа. Не че в това имаше нещо лошо, но без да знае защо, просто му се искаше да остане сам.

„Бива!“ — бе казал Крисчън.

Пърси Мън отиде до прозореца, дръпна пердетата, вдигна транспарантите, като пусна жарките лъчи да огреят стаята, и отвори прозореца. В същия миг уличната глъч ги връхлетя с цялата си сила, а Крисчън като по даден знак направи три бързи тежки крачки към прозореца и се надвеси над хорските глави. Мън на свой ред погледна с безразличие натам. От прозореца, докъдето поглед стигаше, се виждаха мудни върволици човешки тела, които се сливаха или разделяха по тротоарите и уличното платно, а сред тях бавно пъплеха каруци, двуколки и файтони. За миг лицето на Крисчън придоби сериозен и съсредоточен вид, който веднага премина в трескаво вълнение. Изправяйки се, той потупа Мън по гърба и възкликна:

— Ей богу, момчето ми, ще успеем! Ще успеем, ти казвам! Те са тук и ще го сторят! Сега ще им дадем да се разберат на тия мръсници!