Робърт Уорън - Нощен ездач

— Дано — сви рамене Мън.

— Дано ли? — избухна Крисчън. — Никакво дано! То вече стана, бога ми! — И отново се извърна към прозореца, а чертите му за миг застинаха в същото онова равнодушно-съсредоточено изражение, от което, преди да изчезне, лицето му заприлича на лицето на спящ или молещ се човек. Сетне сякаш с мъка откъсна очи от гледката и безучастно попита: — Да ти се намират пешкири, Пърс?

Мън извади един от шкафа и уточни:

— Банята е по коридора вдясно.

— Почакай ме! — нареди Крисчън и излезе, затръшвайки вратата подире си.

Пърси Мън се върна до прозореца. Забелязал бе, че през цялото това време девойката беше стояла абсолютно неподвижно насред стаята, а синята кордела на шапката й, синята ленена пола и белият корсаж като че ли се бяха превърнали в ярък фокус, който караше стаята да изглежда някак малка и занемарена. И през ум не бе му минало, че е от хората, които могат да останат толкова време неподвижно. Сетне, докато гледаше през прозореца, усети приближаващите й стъпки. Не се чу нищо друго, значи бе застанала зад него. Той обаче продължи да гледа през прозореца, злорадо наслаждавайки се на това, че не се бе помръднал.

— Мистър Мън — промълви тя.

— Да, мис Крисчън? — отвърна той и се обърна, като се престори на стреснат, подобно на човек, сетил се за задълженията си на домакин. — Извинете!

— Вече разбрахте що за човек е татко — подхвана тя, като го гледаше право в очите.

— Да — отвърна той.

— Виждате какъв е. От това зависи целият му живот. Той не само иска да изкарва повече пари от реколтата си, това е едно на ръка. Има обаче и нещо друго.

— Навярно просто си търси правата — сви рамене Мън. — Всекиму се случва.

— Така е — съгласи се тя, — но има и още нещо.

Той посочи с ръка към улицата, където суматохата продължаваше, и забеляза:

— Такива като баща ви има много.

Тя пристъпи до прозореца и погледна към гъмжащия мравуняк. Сетне, сякаш замисляйки се, едва забележимо поклати глава и отвърна:

— Не, те не са като него.

— Може би — съгласи се той и отново леко сви рамене.

Отвърна поглед от нейния и пак насочи вниманието си към улицата. Не му се щеше да бъде груб, но не можа да се овладее. И понеже се държеше грубо, доядя го и на себе си, и на нея. Предположи, че е, задето с баща й набъркаха и Мей, а и заради начина, по който бе разговаряла с него. Виж я ти нея! Това, че бе живяла в Сейнт Луис, не й даваше право да се държи така! Той четири години бе следвал право във Филаделфия, но въпреки това не бе забравил какво е добро възпитание!

— Мистър Мън — подхвана тя.

— Да?

— А как ще свърши всичко?

— Не знам — отвърна той и кимна към тълпата на улицата, — но ако създадат сдружението и успеят да привлекат дори само половината от жителите на района, за два сезона цената на тютюна ще се вдигне с триста процента. Точно тук, в тази част на Тенеси и Кентъки, е центърът на световния пазар. Тогава ще им е в кърпа вързан. — Той забеляза вълнението, което бе започнало да залива лицето й, и прокрадващото се пламъче в морскосините й, прекалено големи очи. — Там е цялата работа — и поклати глава. — Повече от сигурно е, че Германия, Франция и Италия, пък и тукашните големи тютюнопроизводителни компании няма да седят със скръстени ръце.

— Сигурно — отвърна тя. Краткотрайното въодушевление и радост бяха изчезнали от лицето й. И това е чудесно, помисли си Мън, защото тя беше от жените, които не си даваха много-много труд в живота, въобразявайки си, че светът ще им играе по свирката. Беше се зарадвала просто защото покачването на цените означаваше за нея повече пари, които да пилее из Сейнт Луис или бог знае къде. Е, да, но — и в този миг изпита оправдано задоволство — немските, френските и английските купувачи, а също и тукашните големи компании едва ли щяха да коленичат в краката й. За подобно нещо нямаше да коленичат и в краката на всевишния, та камо ли в нейните!

— Както и да е — продължи тя, загледана навън, — аз ще бъда тук, за да видя края на всичко. Този път ще остана и ще се грижа за татко.

— Ами… — отрони той.

Крисчън влезе, като придърпа вратата зад себе си с тока на ботуша. В едната ръка държеше палтото, вратовръзката и яката, а в другата — мръсния пешкир.

— И тъй — заяви той, — слагам яката и съм на линия. — Захвърли палтото и пешкира на леглото и се отправи към шкафа, където, разкрачвайки се широко, сякаш се канеше да направи кой знае какво усилие, се изпъчи пред огледалото. Докато затягаше яката около врата си, наподобяващ жилав дънер, запита помежду две изпръхтявания: — Я кажи сега тя какви ти ги надрънка?