Робърт Уорън - Нощен ездач

— Много добре, много добре — рече сенаторът, когато бе прочетено и последното име. — Ако броят на контрактациите продължи да нараства и като вземем пред вид колцина дойдоха тук днес, можем далеч да стигнем.

И това вероятно ще е най-грандиозното събитие, ставало някога в този район!

— Прав си, дявол те взел! — намеси се Крисчън. — И днес им го кажи! Ще се изтъпаниш отпред и ще им го кажеш!

— Ще се постарая — обеща сенаторът.

— И добре ще направиш — не мирясваше другият.

Тогава изпълняващият ролята на председател на събранието, мистър Морс, попита мистър Бърдън — смуглия човечец от принстънските околности, дали разполага с допълнителна информация относно складовете. Оня отвърна, че твърде малко можел да добави към вече казаното. Видно било, че трябва да се построят складове в Милсбъро и в Гилс Кросинг. В Милсбъро не можело нищо да се вземе под наем, защото тютюнопроизводителните компании по един или друг начин вече били сложили ръка на всяка сграда, що-годе подходяща за тази цел — това той бързо го разбрал. Трябвало да строят. Много жалко наистина. Но един склад в Гилс Кросинг нямало да е излишен, защото щял да бъде далеч по-удобен за хората от поречието на Роуз Крийк от всичко онова, дето изкупваните можели да им предложат. Щял да спести на стопаните извозването, пък и да създаде добро име на сдружението в район, където в момента то нямало много привърженици.

— Абе ще ги прикъткаме ние тия пиленца — рече Крисчън и подсвирна през пожълтелите си зъби.

— Може — мрачно поклати глава капитан Тод. — Но може и да не ги прикъткаме. Опак народ са те там. През войната половината духнаха при янките!

— Пет пари не давам, ако ще и при турците да са духнали! — отсече Крисчън. — Стиска тютюн си е стиска тютюн, пък и да знаете, че на мен янките ми се нравят къде-къде повече от който и да било изкупвач!

Събранието скоро приключи. Мъжете с трясък бутнаха назад столовете и се изправиха. Крисчън застана до Мън. Сенаторът и капитан Тод се заприказваха край прозореца. Останалите започнаха да си излизат и стъпките им глухо отекваха по дървеното стълбище. Когато всички, с изключение на двамината край прозореца си отидоха, Крисчън рече:

— Пърс, ние със сенатора и капитан Тод смятаме да хапнем в ресторанта на Уилсън и имаме запазена една странична заличка. Каним те да дойдеш с нас!

Мън се поколеба, каза, че било много мило от тяхна страна, но Крисчън сложи ръка на рамото му и го подкани:

— Няма да сбъркаш! Като гледам гъмжилото навън, това е единственият ти шанс да туриш нещо в уста.

Пърси Мън благодари за поканата и прие. Тогава Крисчън подвикна на двамината до прозореца, че Мън ще обядва с тях и че той самият щял да отиде направо в ресторанта, защото трябвало да вземе Съки. Сетне шумно затопурка по стълбите, а Мън остана самичък до вратата. Капитан Тод прекъсна разговора и се насочи към него с леката си походка, в която нямаше и следа от грозящата го старост. Мън винаги се изненадваше от начина, по който този човек надвиваше годините, изненада се и този път. Удиви го и това, че от всички присъстващи единствен капитан Тод изглеждаше такъв, какъвто си е — у него нямаше и следа от напрегнатост или притеснение.

— Хайде, Пърс — подкани го той. — Време е да тръгваме.

Мън се отдръпна, за да стори път на сенатора и капитана. Покланяйки се едва доловимо, двамата закрачиха пред него. С присъщата си самоувереност капитан Тод затвори вратата и притокът на светлина от стаята секна.

Докато си пробиваха път през тълпата към ъгъла, на който се намираха ресторантът и барът на Уилсън, никакъв разговор не бе възможен. Точно там тълпата бе най-гъста. Пред входа на ресторанта хората се бяха скупчили в нещо като опашка и чакаха ред, за да ги пуснат вътре.

— Късметлия излязох, че ме взехте с вас — рече Мън.

— Късметлиите сме ние — отвърна сенаторът.

Те се отправиха към страничната врата на ресторанта, влязоха в някакво малко коридорче и намериха запазената заличка. Беше доста тясна и светлината от единствения гледащ към улицата прозорец не можеше да я освети добре. Едва-що бяха седнали и се появи кльощаво негърче със залепнало от потта лекьосано бяло сако.

— Момче, дай тук още едни прибори — разпореди се капитан Тод.

— Веднага — отвърна негърът и с бързо потайно движение вдигна смачканата на топка кърпа, за да избърше потта от лицето си.

— И я чуй — додаде сенаторът, — вземи, че ни донеси купа лед, кана вода и половинка от най-доброто уиски, дето ви се намира. Защото — и той се обърна към останалите — на мен ми се ще да си пооплакна гърлото, а вярвам и вие ще сторите същото.