— Неведнъж съм имал удоволствието да гласувам за теб, Едмънд — рече капитан Тод, — и нямам никакво намерение да се откажа от честта още веднъж да пийна в твоята компания.
Мън забеляза, че върху красивото лице на сенатора плъзна едва забележимо облаче, но усмивката му скоро го прогони.
— Добре че имам приятели — отвърна той, — и когато на предишните избори загубих мястото си в Сената, почувствах, че едва ли не съм ги излъгал.
— След по-малко от петнайсет месеца ще има нови избори — отбеляза капитанът.
— Този път без мен — поклати глава сенаторът, все тъй усмихнат. — Надявам се, че в сдружението ще бъда по-полезен, отколкото във Вашингтон. Сега борбата е тук.
Но поне Мън, който го наблюдаваше изпитателно, забеляза, че макар да не изчезна напълно от лицето му, усмивката вече не бе истински белег на спокойствие и жизнерадост. А когато сенаторът вдигна студения си и разсеян вече поглед към голата тухлена стена, очертаваща се зад единствения прозорец, тя бе изчезнала. Капитан Тод сякаш не забелязва, помисли си Мън, но пък човек трудно можеше да разбере какво забелязва той, защото зад прилежно подстриганата брада си оставаше все един и същ — спокоен и добродушно тържествен. Не, човек никога не можеше да каже какво мисли капитанът, а всъщност какво е в главата и на който и да било, включително и на сенатора. Нищо не подсказваше кое накара усмивката му да изчезне, а погледът му да се отчужди и да се впие в тази гола, напечена от слънцето стена от отсрещната страна на уличката.
Но момчето вече бе дошло с леда, каната и уискито, а разцъфтял отново в усмивка и отново живо участващ в компанията, сенаторът наливаше питиетата. Той прибави към всяка чаша лед и вода и с известна тържественост ги поднесе на капитана и на мистър Мън. Сетне вдигна своята и заяви:
— За сдружението и за нашето процъфтяване!
Останалите на свой ред вдигнаха чаши и отпиха. После поседяха мълчаливо, сякаш за да се насладят на първата глътка. Сенаторът пресуши своята на един дъх и я напълни отново.
— Жега е тук — рече той.
— Голяма жега — съгласи се капитанът, — но сме по-добре от другите. Поне ще хапнем. Немалко празни стомаси ще пристържат следобед.
— Придошлите ще да са навярно двайсетина хиляди — обади се сенаторът. — Не очаквахме толкова. Градът не е подготвен.
— Повече са даже — отбеляза капитан Тод. — Разправят, че вчера цял ден се точили. Каруците и двуколките не спряха да се нижат край дома. Още не се е слегнал прахолякът и току някой друг, запътил се насам, наново го вдигне. Отвред прииждат, от всички тукашни околии. Чувам, че мнозина спели в каруците, по земята или осъмвали в приказки и песни — той бавно отпи от чашата и поклати глава. — Толкоз народ на едно място не съм виждал от четирийсет години насам, всъщност от войната.
— Че то и сега е нещо като война — отбеляза сенаторът.
Капитан Тод поклати глава и на устните му заигра лека усмивка.
— И дано да е само „нещо като“. Аз дадох четири години от живота си и смятам, че ще ми държи влага, докато съм жив.
В този момент по дъските в коридора затрополиха ботушите на Крисчън, който подвикваше името на капитан Тод. Сетне влезе в заличката, цял зачервен и плувнал в пот, а след него пристъпи и дъщеря му. Той се обърна към нея и размаха заканително пръст:
— Трябваше да се наконти, държа ме на крак цели десет минути, докато се натъкми! С тая скорост далеч няма да стигнем!
— Не съм съгласен — възрази сенаторът.
— Ела насам, Съки — заповяда Крисчън и обръщайки се към останалите, заяви: — Това е дъщеря ми Съки. Както вече ви казах, дойде си, за да стопанисва къщата.
— Приятно ми е — заяви сенаторът и лекичко се поклони, докато се ръкуваше с нея.
— От малка ви знам — каза на свой ред капитан Тод.
Леко объркан, сякаш беше съвсем сам пред хилядите очи, без да знае как точно се е озовал там, Мън седеше на трибуната под окичения с червени, бели и сини знаменца навес. Знаеше обаче, че очите не са приковани в него. В момента говореше сенаторът и силният му, плътен глас, който при нужда можеше да ехти като тромпет, властваше над следобедния зной. Хората — повечето мъже — се тълпяха досами платформата, която беше толкова висока, че застаналите най-отпред трябваше да изопнат шии, за да видят оратора. Цялото им внимание бе насочено към него и тъй както стояха с извърнати нагоре лица, неподвижни и с втренчен поглед, създаваха впечатление за някакво лениво, животинско търпение.
Трибуната се издигаше в единия край на очертаната от пистата елипсовидна площ, задръстена до последния сантиметър с хора. Онези, най-отпред, седяха върху скованите за случая дъсчени пейки или направо на земята, между широките редове. Местата обаче не достигаха и мнозина стояха прави в концентрични кръгове зад редовете, приковали поглед в оратора на трибуната, който от такова разстояние вероятно изглеждаше като облечена в черно марионетка, изпълняваща под пищната украса някаква безмълвна пантомима.
Читать дальше