Робърт Уорън - Нощен ездач

Вдясно от себе си Пърси Мън виждаше белите стени на конюшнята и силуетите на хората по покривите, успели да се покатерят горе, за да наблюдават оттам. Следобедът беше необичайно безветрен, необичайно спокоен. Яркото слънце сипеше жар върху хорските глави, върху дъбовете в далечината и обширните кафеникави нивя, които се виждаха вляво, зад пазарището. Някъде много високо, сякаш окачен в нажежената синева на небето, неподвижно се чернееше самотен мишелов.

Мън усещаше как слънцето прежуря дори през навеса. По тила на сенатора се стичаше пот, а сред стоманеносивата му коса се процеждаха тъмни вадички, но това, изглежда, ни най-малко не го смущаваше. Застанал като истукан в единия край на трибуната, той продължаваше да лее силни, пламенни слова, без нито веднъж да вдигне ръка, за да изтрие чело. От време на време Мън попиваше лицето си с носната кърпа и току се наместваше върху стола. Отново му се прииска да не беше идвал в Бардсвил. Можеше да научи всичко, което го интересуваше от вестниците. Но ето че беше тук, и то на трибуната Сенаторът го беше предизвикал, подмятайки: „Разбира се ако не си съгласен с движението, ние няма да настояваме, но…“. А Бил го беше сграбчил за ръката и го бе удавил в приказки. Че били много мили. Че му правели добро като го издигали и му помагали в адвокатското поприще като го показвали на хората. И това щяло да му е от полза.

Виждаше, че събранието протича добре — дори може би по-добре, отколкото би могъл да предположи и най-големият оптимист. Откакто се бяха качили на трибуната и множеството бе утихнало, лицето на Крисчън просто сияеше от радост. Той седеше приведен на стола си, забил носовете на тежките си ботуши в дъските, а ококорените му светлосини очи непрекъснато шареха из тълпата, сякаш за да привлекат вниманието на всеки поотделно. Не беше променял положението си, откакто отец Морган, методисткият проповедник, бе открил събранието с молба към всевишния това знаменателно събитие да се превърне във възхвала на милосърдието божие и да увеличи благоденствието на чадата му тук, на земята. Мън се позачуди на присъствието на отеца и на нескритото въодушевление, с което той подкрепяше основаването на Сдружение на производителите на тъмносушен тютюн, ала много скоро се сети, че Силс е заможен човек и влиятелна фигура в Първата методистка църква в Бардсвил.

Двете кратки изказвания, предхождащи речта на сенатора, минаха добре. Те набелязаха организационните принципи на сдружението и финансовите задължения на членовете му. Венецът на всичко обаче беше речта на сенатора.

Истински оратор, реши Пърси Мън, никаква високопарност и изхвърляне, а наместо това, според случая се редуваха ту сдържаност, ту ревностен замах, съпроводен винаги от спокойния, плътен и приковаващ вниманието глас, които ехтеше над извърнатите към него лица. Назря моментът, беше казал той, за борба в защита правата на хората от този район. Вопиюща неправда е цената на основния продукт, от който зависи хлябът на хиляди хора, да се определя не от конкуренцията при изкупуването, а от хладнокръвното и злонамерено договаряне между купувачите, без да се вземат предвид нито търговската му стойност, нито вложеният капитал, нито потта по челата и умението на ръцете, които са го изработили — да не говорим за нуждите на хората.

Сред възцарилата се под палещото слънце тишина народът го бе слушал и продължаваше да го слуша. Вече към края на речта си той заяви, че това положение е нетърпимо за всеки истински мъж. Че според твърдото му убеждение и сам бог не би търпял подобна неправда. Дошъл бил моментът за борба. Жителите на щатите Кентъки и Тенеси никога не били проявявали малодушие. Нека сега покажат, че са готови за борба, че са достойни синове на бащите си. Нека подкрепят сдружението, а сдружението ще им въздаде правда.

При думата „правда“, която сякаш увисна в нажежения въздух безкрайно дълго и затрептя като опъната струна, сенаторът бавно вдигна десница за жест, които издаваше тържествеността на благослова и насърчението на поздрава. Докато ръката бавно се отпускаше, от хората скупчени най-близо до трибуната, се чуха първите спорадични изблици на одобрение и отекнаха като началните, тежки, самотни и набъбнали дъждовни капки, които гръмват върху сухия покрив, преди да се разрази бурята. Сетне засилвайки се, тътенът се понесе и заля цялото множество — и тези до самия край на оградата, и другите върху конюшнята, обгръщайки и най-далечните наблюдатели, които едва ли бяха чули думите; разпростря се като огън, лумнал в сух храст, или вълна, устремена към далечен бряг.