Робърт Уорън - Нощен ездач

Но сега не можеше да заспи. Навън в коридора сновяха хора, а до ушите му долитаха неясните им пиянски брътвежи. Някой залитна и се блъсна тъй силно в стената, че я разтърси, а другите се разсмяха. На улицата отново се бяха разпели, като от време на време крещяха нещо. И те са пияни, помисли си той. Мъжете в коридора бяха влезли в съседната стая. Разговорите и смеховете продължиха. Раздразнението му отстъпи място на някакво отвращение, когато си представи тази стая, осветена от висящата на тавана крушка, едва доловимата миризма от вонящия им на уиски дъх и зачервените, отпуснати лица на мъжете. Сега и те пееха. Сигурно всеки бе преметнал ръка през рамото на съседа, а разгорещените им потни лица се триеха едно о друго. Тази вечер щяха да бъдат като братя, щяха да се потупват по гърбовете и да смесват вонящия си дъх в песен.

Обърна се отново и като притисна втората възглавница към другото си ухо, се помъчи да заглуши шума. Това донякъде помогна. И точно тогава усети лекия парфюм. Откри, че уханието се разнася от втората възглавница. Докато бе чакала баща си, дъщерята на Крисчън вероятно се бе отпуснала на леглото да си почине. Запита се дали преди това е свалила полата и корсета. Спомни си, че беше с ленена пола, със синя ленена пола, а ленът бързо се мачка. Сигурно я бе свалила, защото, когато влезе в ресторанта след баща си, дрехите й бяха като извадени от кутия, без нито една гънчица. Точно това бе забавило Крисчън. Той каза, че я чакал да се наконти. Трябвало е да се облече, защото навярно е била заспала. Дръпнала е транспарантите, за да не й пречи светлината, свалила е полата и корсета и е легнала в леглото му. Мирисът, попил във възглавницата, беше неин.

Стана и отиде до прозореца. От него се виждаха покривите на двуетажните къщи отсреща. В обливащата ги бледа лунна светлина те изглеждаха чисти, сякаш заскрежени и самотни, и това му подейства някак успокоително. Долу на улицата все още се виждаха хора. Не можеше да се каже, че са много, но все пак бяха доста за този час на нощта. Стояха под уличните лампи или се шляеха бавно нагоре-надолу по тротоарите, че и по средата на платното. Онези, дето пееха — трийсет-четирийсет души, се бяха скупчили в безформена групичка южно от хотела. Пияни са, рече си той. Бяха дошли тук с една-единствена цел — да дирят спасение, да осигурят бъдещето си, а ето че сега се бяха напили и се шляеха по улиците. Отвращението му се засили още повече и то бе отвращение не само от тях, но и от самия себе си, от онова, което бе казал следобеда, от самоувереността и опиянението от собствените си думи. И той е бил пиян, макар и по-иначе, но все пак пиян. Почувства се измамен и разголен.

Обзет от това чувство, Мън дълго наблюдава безцелните им объркани движения. Помисли си колко дребни и далечни изглеждаха дори от височината на делящите ги само три етажа. Певците се преместиха по-нататък, а някои от останалите започнаха да се разотиват, но вече по-уверено, сякаш имаха наум определена цел или посока. Тогава му хрумна, че те до един си приличат. Сети се, че същия подиробед им бе говорил какво дължи всеки един на другия. Но те си приличаха. И той самият бе като тях. Докато гледаше над белите, сякаш заскрежени от луната покриви, неканен, парлив и пулсиращ, възторгът го обзе отново, още по-неудържим отколкото сутринта, под палещото слънце. Той неволно вдигна ръка, сякаш за да поздрави безчетното множество и да му каже онова, което според него беше истината.

В края на август Мън бе избран в управителния съвет, който ръководеше сформирането и делата на сдружението. Когато поради влошено здравословно състояние мистър Морфи се оттегли, съветът определи Мън да поеме неизтеклия мандат на представителя на Бардсвилска околия, а около четири месеца по-късно го избраха за пълен двегодишен мандат.

Съобщиха му го един подиробед, докато се суетеше в кантората си. Подреждаше някакви книжа, когато влязоха те — сенаторът, следван от Силс и Крисчън. С усмивка обявиха, че имали малка новина за него. Леко обезпокоен, въпреки усмивките им, той стана и ги покани да седнат. Не, отвърнаха, отбили се съвсем за малко, колкото да му съобщят една новина, която вероятно би го заинтересувала. Изражението на лицето му навярно бе издало почти болезненото недоумение и объркване от обзелото го предчувствие, защото Крисчън побърза да се обади:

— За бога, сенаторе, кажи му, де! Не го карай да се блещи като идиот!

— Момче мое — поде сенаторът и пристъпи към него, — дошли сме да ти съобщим, че вече си член на управителния съвет на сдружението. — Стисна машинално протегнатата ръка на Мън и я раздруса с онази тържественост, присъща на всяко негово действие. Сетне додаде, без да я пуска: — За да доизкараш мандата на мистър Морфи.