Робърт Уорън - Нощен ездач

Макар през последвалите месеци понякога да размишляваше върху случилото се оня подиробед в кантората, животът му протичаше под знака на безпристрастното и честно вглеждане навътре, в самия себе си, а не на отчаянието. Новите му задължения го поглъщаха все повече и повече и той живееше в състояние на постоянна възбуда, която изключваше въпроса за щастието. Цялата есен изкара в обиколки из района.

Изкупуването бе забавено и тютюнът, които компаниите успяваха да си доставят от необвързаните фермери, поскъпна. Повечето от нечленуващите в сдружението не продаваха, избягваха рисковете и изчакваха да видят откъде духа вятърът, стига да можеха да си го позволят. „Намери ли се нещо, с което да нахраня челядта си, ще изчакам още малко“ — казваха те. Но когато им заявеше, че сега е моментът да подпишат и че сдружението ще ги спаси, отвръщаха: „Ами, нищо не подписвам аз!“ Умърлушените им, навъсени лица настръхваха и те току поклащаха глави. „Подписвали сте ипотеки — не мирясваше той — и земята си пак срещу подпис сте преотстъпвали.“ А те тръсваха глави и отвръщаха: „Вярно, ипотеки съм подписвал, дал бог! Ама туй тука не го подписвам! Още не се е родил оня, дето ще ми каже какво да правя! Няма никому да позволя да ми нарежда кога да си продам реколтата!“

А случеше ли се някой от ония, с които бе разговарял лично по време на събрание нейде из района, да подпише, Мън го наблюдаваше със студена алчност и нито за миг не изпускаше от очи стискащите писалката керемидени на цвят възлести пръсти, докато не видеше и последната заврънкулка на подписа. Впоследствие му се струваше, че всяко име по някакъв странен начин обвързваше и него, представяше частица от самия него пред него самия и почти винаги, когато присъстваше на такова подписване, изпитваше пълно, безметежно щастие сякаш напускаше себе си и дори времето. Сетне оня бавно оставяше писалката и вдигаше очи.

Беше на множество такива събрания. Хората се стичаха в тихите подиробеди пред местната бакалия или на поляната пред някоя малка бяла черквица на кръстопът. Погледът му започваше неспокойно да шари наоколо по кротката синева на небето, по прашния шубрак край оградата и пожълтелия листак на дърветата. После, застанал на стълбите на черквата, оглеждаше надошлите да го чуят. И когато те притихнеха, накланяше се настойчиво към тях и започваше да им говори.

В края на ноември отиде на едно събрание в района Роуз Крийк. Преди това цели три дни бе валяло и трябваше да измине седемте мили до Морис Кросинг с взетия на заем кон в кал, която на всяка стъпка полепваше по глезените на животното. Събранието щеше да се проведе вечерта в някакво училище край реката. Следобед дъждът спря, но облаците не се разсеяха. Докато яздеше по калния път под натежалото от влага небе, което аха да се съдере и да рукне отгоре му, изяде сандвичите, които бе пъхнал в джоба. Сухите залъци засядаха в гърлото му. По пътя не срещна жива душа.

Намери училището малко преди да угасне и последният дневен светлик. Събралите се двайсетина души се гушеха край току-що запалената печка. Стаята бе осветена от две газени лампи и от студа бледожълтите пламъчета под окадените стъкла изглеждаха застинали и мътни. Мъжете бъзмълвно му сториха място до печката и той се представи. Повтаряйки името му, сякаш беше урок, който трябваше да научат наизуст, те един подир друг му стиснаха ръка. Сетне мълчаливо пак се наредиха около печката, а в това време огънят се разпали и от съхнещите им дрехи започна да се вдига пара. Когато стаята се позатопли, те се пръснаха по чиновете, обзети от смътното неудобство, че ги виждат на тези тесни седалки, които им напомняха за детството и нуждата от подкрепа.

Малко след като Пърси Мън зае мястото си до масата, върху която горяха двете лампи, и започна да говори дъждът заваля отново. Настойчивото равномерно почукване по покрива се смеси с неговия глас и той изпита усещането, че дъждът бие право в мозъка му, че сляга мислите, които иска да изкаже, тъй както сляга и житото, че го заглушава, принуждавайки и него, и останалите към незапомнено бездействие и примирение. Стори му се, че лицата на хората му казват именно това, и то много по-силно от думите, които изричаше. Но четирите тънки стени и покривът възпираха дъжда. За него бе почти загадка и силата й го порази тъй, както си стоеше загадка бе, че трябва да е с тези хора в изпълнената с живителна топлина и светлина стаичка, докато в същото време дъждът, мракът и вятърът вилнееха навън.