Робърт Уорън - Нощен ездач

Когато свърши, никой не подписа. Мъжете отново се скупчиха около печката с тлеещия вече огън, за да изчакат спирането на дъжда, да се приберат и да си легнат. Мън престана да ги подканя. Разбра, че няма смисъл. Самият той се опитваше да се пребори с убеждението, че това е безполезно, и с напиращото в него отчаяние. Каза си, че се вдетинява, че това е без значение, че просто го е страх от дългия обратен път до Морис Кросинг в тази киша. Опита се да поведе някакъв разговор, но думите му излизаха насила и звучаха неискрено дори и за самия него. А те не разговаряха кой знае колко и помежду си. Сякаш всеки бе мълчаливо погълнат от душевния си мир, който нямаше нищо общо с онова, което ставаше извън него, със здраво стъпилите върху дъсчения под нозе и с тежките отпуснати ръце. Сегиз-тогиз някой ще се обади: „Брей, не мисли да спира и туйто!“, а друг ще се съгласи, и толкоз. Трети пък отиваше до прозореца и се опитваше да различи нещо навън, а черната му сянка затулваше пламъчетата на лампите и неясния сребрист отблясък на стичащата се по стъклото вода.

Към десет часа вече не валеше. Мъжете отидоха под сайванта, за да изкарат конете си. Повечето тръгнаха веднага и неуверено зацамбуркаха из калта. Един обаче помоли Мън да подържи коня му, докато се върне да загаси печката и заключи училището. Неколцината, дето все още не бяха тръгнали, се сбогуваха и се отдалечиха. През прозореца Пърси Мън виждаше как човекът се суети край печката. Видя го да се навежда над първата лампа и да духва пламъка. Сетне отиде до другата и отново се наведе, а лицето му се изостри и съсредоточи като при молитва. Изведнъж светлината угасна и прозорецът потъна в мрак, по-непрогледен и от самата нощ.

Онзи заключи вратата и дойде да поеме юздите от Мън. Качи се на коня и застана от едната му страна. Сетне протегна ръка и Мън я пое. Не можеше да различи лицето му.

— Драго ми е, че дойдохте — рече мъжът, — и то в такваз киша.

— Благодаря — отвърна Мън — и лека нощ.

— Лека да е — рече оня и се обърна.

Докато яздеше в мрака, съзнанието му се изпълни с несекващия тътен на придошлата река. Вероятно очите му бяха привикнали с тъмнината или пък облаците се бяха поразпръснали, защото вече различаваше очертанията на виещия се сред високия храсталак път. Сетне за известно време грохотът на реката секна. Сигурно някъде тук пътят завива встрани от нея, реши той. Сети се за мъжете, които сигурно бяха вече заспали — кой сам, кой до жена си, а стените и покривите на домовете им ги бяха приютили. Но фактът, че те са на завет, а той все още самотно будува, не предизвика у него завист. Нито пък го разтревожи и явният провал на тазвечерните му усилия. Той се заличи от съзнанието му бързо и неочаквано, както бе изчезнало и лицето на наведения над лампата човек в мига, когато пламъкът бе угаснал. Може би утре щеше да се чувства по-инак, както беше ставало преди. В кой момент можеш да се довериш на чувствата, на убежденията си? И можеш ли да определиш истинската и неизменна сърцевина на своето същество, ядрото на задълженията си? Не знаеше. А и кой ли би могъл да знае? Но сега спокойствието на нощта и самотата го обгръщаха като одеяло.

През есента заседанията на управителния съвет зачестиха. Но дори когато се разискваха и най-сериозни въпроси, те винаги протичаха сред едва сдържано ликуване и усещане за триумф. Капитан Тод като че ли единствен се мъчеше да се предпази от всеобщото настроение, седеше мълчаливо, със строга усмивка на лицето, докато пръстите му безшумно барабаняха по зеленото сукно на масата, а въодушевлението на останалите сякаш минаваше край него. То заразяваше дори и сенатора, чиито движения ставаха по-живи, а в очите му се появяваше неестествен блясък. Понякога, точно насред някой спор, Крисчън се надигаше и хукваше да трополи по пода с тежките си, стегнати в ботуши крачища, като току размахваше ръце и крещеше: „Ей богу, спипахме ги натясно!“ А и всеки от останалите проявяваше по свой начин същия възторг и същата самоувереност. Пърси Мън усещаше това в мига, в който влезеше. Питаше се как ли капитанът съумява да стои настрана, след като те наелектризираха дори въздуха в сумрачната стая над банката, където се събираха. Веднъж, докато я кръстосваше на шир и надлъж, Крисчън млъкна насред изречението си със застинала във въздуха ръка, обърна се към капитана, сякаш доловил някакъв укор в неговата незаинтересованост, и попита:

— Бога ми, капитане, има ли нещо на тоя свят, дето да те накара да се поразпалиш?