Робърт Уорън - Нощен ездач

— Божке мили, мистър Пърс, че тя без дъх е останала!

— Няма страшно! — отсече Мън, скочи от седлото и му хвърли юздите. — Погрижи се за нея! — нареди той и с бързи крачки се отправи през двора към широката сенчеста морава. Прекоси я, заобиколи къщата и се озова в градината.

Приближи се до Мей, която очевидно не чуваше стъпките му, защото тревата бе избуяла и покрила чакълестата пътека. Видя я да стои неподвижно в онази поза, отдадена на покоя, тъй свойствен за нея, когато бе сама. В краткия миг преди тя да усети присъствието му, той реши, че когато е сама, изглежда точно такава, защото вече му бе станало навик да си я представя или да разчита на подобни бегли погледи с надеждата, че те ще му помогнат да разбере какво представлява тя в действителност. Защото чувстваше, че когато е до нея, не бе естествена, или поне не напълно. Вероятно присъствието му оцветяваше сякаш с капка багрило кристалноясната й същина. Сама е, помисли си той и бързо се отправи към нея, уверен, че в мига, когато тя се обърне и вдигне очи, няма да е същата, а друга, вече обагрена от близостта му.

— Здравей — кимна той и я целуна.

— Подранил си — усмихна му се тя.

— Да — рече Мън. — Бързах да си дойда, за да ти кажа нещо.

Ала докато думите се нижеха от устата му, прозря собствената си глупост. Не затова си бе дошъл. Накара коня да се покрие с пяна, но не защото искаше да й каже, че е станал член на управителния съвет, а защото очакваше, че думите й, че дори само присъствието й ще му помогнат да разбере себе си. Имаше смътното усещане, че от нея би могъл да научи нещичко за онзи необясним порив, който го бе накарал отначало да откаже на сенатора. Чувството на малодушие и срам, което го попари, след като ония си отидоха, продължаваше да го измъчва и може би тя щеше да го прогони завинаги или най-малко щеше да му посочи как да разбере и надвие собствената си природа.

— Днес следобед — започна той — при мен се отбиха сенаторът Толивър, Крисчън и Силс. Дойдоха да ми кажат, че съм избран в управителния съвет на сдружението.

Видя как върху лицето й се изписа задоволство.

— Та това е чудесно, Пърс! — възкликна тя.

Обикновено, когато някоя негова дума или действие успееха да извикат подобно изражение на лицето й, сам той изживяваше най-голямо удоволствие. Донесеше ли й подарък от града, подпреше ли някоя лозница, която тя за по-малко от час щеше да забрави, или пък най-неочаквано я целунеше, на лицето й засияваше същото това изражение, устните й леко се разтваряха, а сините й очи се разширяваха повече от обикновено и грейваха.

Но ето че то започна да изчезва.

— Какво има, Пърс? — попита тя. — Да не се е случило нещо друго, нещо лошо?

— Нищо не се е случило.

— Не се ли радваш?

Радвам се — отвърна той и си помисли, че може би наистина се радва.

— Но ме погледна някак странно…

— Тъй ли? — попита той с намерение въпросът му да прозвучи безобидно и шеговито, но долови в него и нещо друго — грубост. Затова повтори вече по-меко: — Тъй ли?

— Помислих, че се е случило нещо.

— Не, нищо не се е случило — отвърна Мън.

И сигурно беше така. Поне нищо, което можеше да се изрази с думи. Бе стоял пред нея, загледан в засиялото й от удоволствие лице, мъчейки се да намери начин да й каже какво всъщност се бе случило. Но начин нямаше. Тя, естествено, се бе зарадвала на избирането му, ала това чисто и просто означаваше, че представата й за него се покрива с тази на сенатора и останалите. Мислеше, че самият той ще се радва, ако го направят член на управителния съвет. И толкоз. Каза си, че не бива да се чувства разочарован от това, че тя не може да му посочи подтика, който сам той не успя да определи. Не бе виновна. Както не бе виновна и за това, че нито присъствието й, нито изражението на лицето й му бяха помогнали да разбере себе си. Усмивката й се бе докоснала до него тъй неподправено и просто, но в същото време и тъй безучастно, както слънцето огрява цялата земя. И ако това не му стигаше, вината не беше нейна.

Каза й, че трябва да се върне в конюшнята и да погледне кобилата.

Не ядът или разочарованието го накараха да се махне. Не изпитваше яд, а от разочарованието не остана и помен още докато стоеше пред нея. Просто искаше да е сам. Видя, че кобилата е разчесана и вкарана в клетката си. Закрачи из конюшнята, оглеждайки останалите клетки като тук оправяше някой небрежно окачен хамут, там наместваше въже на куката му. Кобилата неспокойно се размърда, но той не й обърна внимание. В конюшнята започна да притъмнява. Върна се в къщата малко преди вечеря. Каквото и мимолетно разочарование да бе изпитал от жена си, то бе забравено през нощта, защото когато я взе в обятията си, почувства се отново убеден, че неговото щастие е тук.