Робърт Уорън - Нощен ездач

— Веднъж-дваж се е случвало неколцина да ме видят разпален — отвърна капитанът.

— Аз обаче не съм! — сопна му се Крисчън.

Капитан Тод леко поклати глава и се усмихна.

— През шейсет и втора си мислехме, че сме избили янките, ама на̀, друго излезе — отбеляза той. — Ти карай по-кротко, Бил!

— Този път няма да е така! — запъна се Крисчън. Спипали сме ги натясно!

— Бил — прекъсна го капитанът сдържано, — това, че сега на сто фунта плащат по три долара повече от миналата година, нищо не означава.

— А на мен лани ми платиха по четири долара и половина на сто фунта първата ръка — и Крисчън предизвикателно пристъпи напред. — Мошениците му недни!

— Колкото и повече да плащат сега, правят го само и само за да подбият цените на сдружението. За тях това е все едно да си вложат парите в банка, Бил — капитанът извади лулата си, натъпка я и внимателно я разпали. — Смятат, че всяка добра цена, която заплатят на хора извън сдружението, ще събуди недоволство у някои от членовете му и ще ги накара да се замислят дали не е по-добре да излязат от него, за да си вземат своето, докато все още може.

Крисчън застина като истукан насред стаята, свил месести лакти и почти сбрал длани на гърдите си, а пръстите му се разтваряха и свиваха, сякаш за да уловят някакъв невидим предмет.

Само да пипна аз някой да ми играе двойна игра и да продаде макар и едно листо извън сдружението, след като е влязъл веднъж в него! — изрече бавно и отчетливо той, а устните му леко се изкривиха, оголвайки здравите му пожълтели зъби. — Че тогава да го питам аз! — и завъртя ръце в бързо усукващо движение.

— По-кротко, Бил — прекъсна го капитанът. — Човешко е някой да се опита да се измъкне и да си продаде реколтата, когато намери за добре. Трябва да го очакваме. Това е част от играта. Винаги е било така. И господ бог е избрал дванайсетина честни мъже, ала измежду тях пак се намерил един да го предаде.

— Абе той само да… — изсъска Крисчън.

— Да, Бил, добър познавач е бил нашият господ бог. От всичките дванайсет се излъгал само в едного! Чудно ми е само как някой друг не е надхитрил Юда и не му е подбил цената?

Крисчън отново седна на мястото си. Пръстите му с плоски дебели нокти започнаха да усукват периферията на черното бомбе отпреде му. Цял следобед остана мълчалив и навъсен.

Често, почти на всяко съвещание на управителния съвет, Пърси Мън усещаше как всеобщата увереност и въодушевление заразяват и него. Всичко започваше да му се струва много лесно, трудностите — въображаеми, а бъдещето — от ясно по-ясно. Бе нещо подобно на живителната и преобразяваща топлина на алкохола в стомаха. Завладееше ли го веднъж това чувство, вече нито примерът на капитан Тод, когото боготвореше, нито навикът му да разчопля някоя идея, докато съвсем не я разнищи, можеха да го освободят от него. Той изучаваше безстрастното или разцъфтяло в усмивка зад късо подстриганата брада лице на капитан Тод и се дивеше на спокойствието, което му се струваше като някаква дълбока увереност в себе си, на предпазливостта, на незаинтересоваността и търпението му към околния свят. Може би остаряваше. Сигурно вече наближаваше седемдесетте. И все пак неговото поведение като че ли изневеряваше на умората и скептицизма на старостта. Вероятно човек можеше да стане като капитан Тод само ако някога в живота си е изпитвал непоколебима убеденост или силна вяра. С други думи, ако е бил достатъчно твърд, та когато картите вече са се обърнали, пак да е останал верен на себе си. Мън си спомни как някой му бе разправял, че веднъж в Южен Тенеси капитан Тод удържал брода на една заледена река цяла нощ и половин ден само с четирийсет-петдесет бойци срещу няколко кавалерийски роти на янките. Трябва да е било през последната зима на войната, когато Худ 1 1 Джон Бел Худ (1831–1879) — американски генерал от войските на Конфедерацията — бел.пр. се е мъчел да изведе от щата остатъците от своята армия. Едва ли е имало човек, който да не е виждал, че всичко е било загубено, че нещата отивали към провал. Но капитан Тод и хората му лежали цяла нощ сред храстите и канарите, чакайки следващата атака не само през нощта, ами и след като съмнало, след като вече било достатъчно светло, за да видят не само колко много са ония оттатък, но и колко още приближават. На няколко пъти Пърси Мън се запита дали другите, които не бяха загинали при брода или по-късно, дали онези, които бяха останали живи, сега, вече остарели, са заприличали на него? И дали в онази нощ край брода са издържали не поради личната си убеденост и вяра, а просто защото в този миг са черпели заедно от богатата и непоколебима увереност и вяра на друг човек? На капитан Тод например?