Робърт Уорън - Нощен ездач

— Толкова те обичам! — казваше той.

— И аз — мълвеше тя.

Понякога, както стояха вечер пред огъня или под неразлистените дървета на двора в неделен подиробед, случваше се изведнъж да я хване за раменете, да я закове пред себе си, пронизвайки я с поглед, и лекичко да я раздруса, както се разтърсва нацупено дете, за да каже истината. Но тя нямаше какво да му каже. А и той дори не знаеше какво би искал да чуе от нея. Онова, което тя изричаше, бе само:

— Обичам те, Пърс!

То му стигаше и не му стигаше.

Но се случваше същото очакване на разкритието и удовлетворението, което го обземаше в мига на събуждането и което го караше да се опитва да разкаже на Мей някоя случка или да стисне раменете й, да го застави най-неволно да замръзне за миг и да се взре изпитателно в лицето на оногова, с когото разговаряше. Хората сега споделяха все същите неща, които самите те или другите като тях бяха изричали по-рано в същата тази кантора. Бяха загазили. Бяха се спречкали с някого за пари, за земя или добитък. Не можеха повече да живеят с жените или мъжете си. Очакваха смъртта и искаха да направят завещание. Докато ги слушаше с професионална загриженост, той се взираше в лицата им и зад тях, а и зад думите им усещаше нещо, което въпреки приказките оставаше неизречено.

Когато някъде посред лято за първи път бе видял жената на Бънк Тривелиън, той изобщо не я бе приел като отделна личност и не можеше да каже дали лицето й бе по-тъжно отколкото на другите. Седнала в кантората му, със стиснати до болка в полата на овехтялата си и избеляла от слънцето синя крепдешинена рокля малки пръсти с цвят на спечена глина, тя беше като многото други жени, които, пременени за случая, бяха седели там и му бяха разказвали със същия равнодушен и монотонен глас за сполетялата ги беда. Видът и движенията й бяха досущ като на всяка друга съпруга на земеделец или беден фермер и в този момент бе означавала за него онова, което и останалите, а те не притежаваха друго, освен нищо неозначаващото достойнство, че до една си приличаха. Била, рече тя с безизразния си глас, жената на Харис Тривелиън. Сигурно го познавал, имал имот на пътя за воденицата на Мъри.

— Не, не го познавам — отвърна Мън.

— По тия места го знаят като Бънк — продължи тя. — Ама това не му е кръщелното име. Просто тъй му викат и един бог знае защо. Но за мен си е Харис. Туй си му е истинското име!

— Не познавам такъв.

— Висок е, по-висок от другите мъже — поясни тя с глас, в който се долавяше нотка на гордост. — И рижав.

— А, май го знам — кимна Мън, сякаш изведнъж се бе сетил за него, без, доколкото си спомняше, изобщо да е виждал мъжа на име Харис или Бънк Тривелиън.

— Сигурна съм, че го знаете — рече тя. Сетне със същия бездушен глас, като че ли основната цел на посещението й бе приключила и тя едва сега се беше сетила, добави: — Тикнаха го в затвора.

— В затвора, значи? — повтори Пърси Мън не защото се беше изненадал, а от разсеяност, тъй като през всичкото това време изгаряше от желание жената да си тръгне, за да може и той да си отиде, да се спаси от жегата и да приседне на верандата с Мей.

— Тази заран дойдоха и го отведоха.

— Защо го арестуваха?

— Той не го е направил — отвърна тя.

— Кое?

— Не го е убил — вероятно бе забелязала въпроса в очите му и поясни с тона, в който се долавяше извинение: — Стария Тад Дъфи. Намерили го умрял на главния път. Зъл човек беше, ама Харис не го е убил.

— Четох във вестника — кимна Мън.

— Не го е убил — настояваше на своето жената, а малките й пръсти с цвят на глина започнаха безцелно да шарят по полата на избелялата й синя рокля.

— Хайде — подкани я той, — разкажете ми всичко от самото начало!

Случило се бе в началото на август. В кабинета беше горещо, а навън слънцето заливаше улицата с бяла жарава. От ослепителния блясък тежкият сенник над прозореца на кантората приличаше на мръсна цигарена хартия. Мън вече знаеше, че скоро няма да се прибере в прохладния си дом. Щеше да остане тук и да слуша тази жена, която седеше вдървено на ръба на стола с кривната на главата разпарцаливена сламена шапка с кордела, с полепнал по подгъва на синята рокля керемиден прах и му говореше с равнодушния си сух глас.

Бънк Тривелиън, каза тя, се скарал с Тад Дъфи заради някакъв поток. Нивото на кладенеца в нивата им падало, та черпели вода за пиене от потока. А и добитъка трябвало да поят с нея, тъй като барата, дето минавала през имота им, също била на пресъхване и не можели да оставят говедата да го мътят, щом пиели от него. Бънк Тривелиън открил, че Тад Дъфи също черпи вода оттам, а потокът бил отсам междата. Предупредил го да не припарва до него, но подир два дни го сварил да пълни бурето на каруцата си. Дъфи бил спрял оттатък и бил наел някакво негърче да му помага. Сетне Тривелиън споделил с жена си, че като го видял, толкоз се ядосал, че без много-много приказки хукнал да си вземе пушката. Щом го мярнала да я нарамва и да се втурва обратно, изтърчала подире му, за да го спре, та да не стане някоя беля. Но когато Тривелиън стигнал потока, Дъфи вече бил дръпнал с каруцата си. Вярно, Тривелиън се прицелил, това не можело да се отрече, призна тя. Момчето казало истината на шерифа. Ала тя го хванала за ръката и го накарала да остави пушката, а той пък й рекъл, че щял да направи бурето на решето, та да сплаши Дъфи. Но не стрелял. Никога нямало да убие Дъфи.