Робърт Уорън - Нощен ездач

Посегна да улови ръката на Мей, но тя го хвана под мишница и тръгна редом с него.

Тютюнът беше орязан съвсем наскоро. Ръждивото поле, очертано в далечината от кочаните на стеблата, изглеждаше някак странно голо и спокойно под лъчите на кротката, косо падаща светлина. На отсрещния край на малкото възвишение, там, където се издигаше хамбарът, стоеше изоставена каруца. Тя като че ли беше част от полето и допълваше впечатлението за спокойствие и задоволство от свършената работа.

— Реколтата излезе добра — отбеляза той, докато вървяха към хамбара.

Тя не отговори, а само стисна ръката му, за да покаже, че го е чула.

— А и добра цена можем да й вземем, за разлика от друг път — продължи той. — Като се сетя, че миналата година получих най-много по четири долара и половина на сто фунта, и то за първа ръка, такъв яд ме хваща, че се чудя как сме търпели толкова време! Идва оня ми ти изкупвач от компанията „Алта“ в собствения ми хамбар — в моя хамбар, на ей това поле — и той посочи хамбара, от чиито стрехи се точеха струйки синкав дим и се губеха нагоре към небето, — и ми казва: „Мистър Мън, можем да ви дадем по четири долара и седемдесет и пет цента за първа ръка и по три — за втора“, а когато го отрязах, отвръща: „Нивата ви е в моя изкупвателен район и предложения от друг едва ли ще получите. За ваше добро ви го казвам, приемете цената ни и си спестете главоболията, защото нищо чудно, когато пак дойда, цената да не е същата. Гледам, че от няколко дни насам много бързо взе да пада.“ А аз му викам…

Мей се притисна към него и го прекъсна:

— Знам, Пърс. Не се ядосвай пак, това беше миналата година…

Той внимателно освободи ръката си и пристъпи към вратата на хамбара.

— Искам да хвърля един поглед — рече. — Ще дойдеш ли?

— Добре — съгласи се тя.

Като се изключи равномерната жарава на димящите върху мръсния под пънове, в хамбара беше почти тъмно. Той вдигна очи нагоре, където една над друга висяха тежките низи тютюн. Едва забележими сред ленивия облак дим, обърнатите листа приличаха на заспали на гроздове огромни прилепи.

— Не е достатъчно изсъхнал и не рискуваме — заяви той.

Сетне продължи да се взира в низите. Мей застана до него и сложи ръка на лакътя му.

— Работата е не да вземеш повече пари за тютюна си — продължи той, — макар от пет години да не са ни предлагали свястна цена. Има и още нещо — за миг се поколеба и добави: — Или поне така си мисля.

Изпускайки нов облак дим, от един пън се откъсна голямо, изтляло вече парче и оголи равно сияещия пурпур на горящата дървесна сърцевина.

— Много е топло — оплака се Мей. — Чак ми прилошава.

— Да вървим — рече Мън.

Преди да стигнат до къщата, си спомни, че бе обещал на жената на Тривелиън да изпрати един-двама негри да й орежат тютюна и да започнат сушенето. Той и без друго отдавна трябваше да е прибран.

В крайна сметка Мън се убеди, че Бънк Тривелиън казва истината.

— Че вдигнах пушката, вдигнах я — рече Бънк, седнал на ръба на затворническия нар, приведен напред с провесени от коленете му огромни ръчища. На фона на медния цвят на кожата му острите рижи косми изглеждаха още по-ярки. — Туй обаче не значи, че съм теглил ножа на оная гад. Дори и през ум не ми е минавало да стрелям. Единственото, дето исках, беше да му изрешетя бурето. Рекох си, така ще го сплаша, та да се подмокри, мръсникът му с мръсник. То тъй и щеше да стане, ако жената не ме беше дръпнала. Всеки на мое място би постъпил така, ако видеше как песоглавецът му неден краде от водата в тая суша при почти празен кладенец. Като го мярнах да мъкне вода към бурето, дума не му рекох. Зъб дори не обелих. Само отърчах в къщи, грабнах пушката и хукнах назад към потока. Кога стигнах завойчето, дето е старото каучуково дърво, и го видях да пришпорва крантата си, а водата ми да се плиска в бурето, дигнах пушката и се прицелих в него. Всеки на мое място щеше да я дигне. Ама така и не успях да гръмна. Жената ме дръпна за ръката. Туй още не е престъпление и ако оня черньо не беше издрънкал какво е видял, и ако другият не бе тръгнал да плещи наляво и надясно, сега нямаше да съм тук. Хубавичко ще го нашаря аз, стига да го пипна. Колкото за Дъфи — вярно, дигнах му пушка, както е вярно и че се радвам, дето е умрял, мръсникът му с мръсник, и хич не ме е еня знае ли го някой или не. Ала туй още не значи, че съм го убил. Нали?

— Не значи — призна Мън. — Не и пред закона.

— Тъй я, не значи.

Беше сигурен, че Бънк Тривелиън е невинен. Ако е имал намерение да убие Тад Дъфи, щял е да го стори още същия ден, край потока. Ако ли пък по-късно е искал да го убие от засада, другояче щеше да го замисли. Не на пътя, и то посред бял ден, без да се крие. Щеше да го причака някоя вечер на горската пътека сред тръстиката край реката. Гледаше сънливо отпуснатия върху нара здравеняк и за миг почти си го представи как занича в припадащия мрак иззад някой горски дънер, стиснал нож, който изглежда малък и безобиден в огромната му лапа. И как клечи в тръстиката край пътеката, как изведнъж скача, сграбчва за китката минаващия човек, дръпва го към себе си и го намушква не веднъж и не дваж.