Робърт Уорън - Нощен ездач

Следователят беше последният свидетел на обвинението. Докато той говореше, Бънк Тривелиън гледаше през прозореца към ясното небе. Когато съдията удовлетвори молбата на Мън делото да се отложи до следващата заран, той напусна съдебната зала, без да каже нито дума на клиента си, спусна се по стълбите в сумрачното преддверие на съда и излезе навън. Облегна се на дървото, стърчащо в единия край на двора, запали лулата си и се загледа в повехналата есенна трева. Ароматът на първото след подиробедното въздържание дръпване го изпълни с наслада, но той скоро я забрави. Хората, дошли на процеса, започнаха да сноват из двора на групички.

Някакъв се спря пред него и подхвърли:

— Е, Пърс, види се тоз път май ще окошарят твоя човек.

Мън го изгледа и преди да отговори, лениво процеди през устните си облак дим.

— Може и да не го окошарят.

— Поне на мен тъй ми се струва.

— Може и да не го окошарят — повтори Мън. — Човек никога не може да е сигурен — добави, без да откъсва очи от голия заден двор на съда.

— Довиждане, Пърс — рече човекът.

— Довиждане — отвърна Мън и се отправи нататък.

Беше видял, че водят Бънк Тривелиън, чиято рижа и чорлава глава стърчеше над двамата придружаващи го помощник-шерифи. Тръгна на известно разстояние зад тях, без да се мъчи да ги настигне. Връщаха Тривелиън в килията му до утре сутринта.

Пред вратата на затвора изчака придружителите да се върнат.

— Здравейте — кимна им за поздрав.

— Искате ли да видите вашия човек, мистър Мън? — попита единият.

— Има ли кой да ми отвори?

— Старият Дики — отвърна първият. Сетне пръкна струйка тютюнев сок в прахта до бордюра и позачуден поклати глава. — Ама на тоя и окото му не мига! Сякаш пет пари не дава. Явно нищо не може да го уплаши.

— Абе ще видим дали няма да се уплаши, като му покажат въжето — намеси се другият и се изхили.

Мън го изгледа, сякаш за първи път виждаше лицето на този човек, когото години наред бе срещал из града: малките, хлътнали в сбръчканата, увиснала, синкава плът кървясали очи, месестия сипаничав нос, изкривените в лукава, привидно дружелюбна усмивка устни, оголващи жълтясали зъби, през които едва доловимо съскаше вонящият му дъх. Той продължи да се взира в него, като си мислеше: Не, никога не съм виждал това лице.

Под изпитателния му поглед усмивката на онзи постепенно изчезна и той престана да се хили.

Мън бавно се обърна към първия помощник-шериф.

— Само се пошегувах… — мънкаше в това време другият.

Без да му обръща внимание, Мън се сбогува с колегата му и бързо прекрачи прага на усойното и прохладно преддверие. Почака известно време, преди да отвори малката врата, която водеше към коридора, и да повика мистър Дики.

Както и първия ден Бънк Тривелиън се бе излегнал на нара, сякаш нищо не го интересуваше, но въпреки нехайната му наглед поза, личеше си, че е силно напрегнат.

Застанал в тясното пространство пред него, Мън го погледна и заяви:

— Тривелиън, ти ме излъга!

— Това никой никога не ми го е казвал — отвърна хладно оня, после, сякаш за да обясни, добави: — И никому няма да позволя да ми го каже!

— Аз обаче го сторих — рече Мън.

— Казах ви истината.

— Но скри за ножа!

— Като си помислиш, тъй излиза. Но туй, дето ви го казах, е самата истина.

Мън пристъпи напред и се надвеси над проснатото туловище на мъжа.

— Тривелиън, поех защитата ти, защото мислех, че не си убил Дъфи. И това е единствената причина! Хайде сега, изправи се и ми кажи истината за ножа! Всичко, от игла до конец!

Тривелиън примижа насреща му така, както човек присвива очи от прекалено силна светлина. Сетне се извърна на една страна, надигна се и се облегна на голата каменна стена.

— Хайде, разправяй! — заповяда Мън.

— Вярно е — започна Тривелиън, — вярно е, че купих ножа. Точно както каза онзи. Туй обаче не доказва, че съм убил Дъфи, да му се не види макар и гадината!

— А какво направи с ножа?

— Занесох го у дома и го оставих на кухненската маса.

— У вас ли е сега?

— Не. Откраднаха го.

— Така ли?

— Така! — повтори Тривелиън. — Откраднаха го от масата. Следобеда, когато се прибрах у дома.

— За бога! — отдръпна се от него Мън. — Нима искаш да кажеш, че трябва да се изтъпаня в съда и да заявя, че същия този подиробед някой ти е откраднал ножа?

— Та това си е самата истина! — заяви Тривелиън и сви рамене. — Не мога да я променя.

— Добре — въздъхна Мън. — Карай нататък!

— Отидох си и сложих на масата в кухнята ножа и буцата сирене, дето ги бях купил в града. Точно както казах. Сетне видях, че жената я няма, и разбрах, че е в градината да загърля късните тикви. Нарамих и аз мотика и отидох при нея. Като се прибрахме, сиренето и ножът ги нямаше.