Робърт Уорън - Нощен ездач

— Какво точно каза, когато взе пушката? — попита Мън.

— Каза, че така щял да изрешети бурето му, та да се вижда през него и оня здравата да се уплаши.

— Помните ли думите му, какво точно каза за Дъфи?

Тя го погледна безизразно и с върха на езика облиза пепелявите си устни.

— Не си ли спомняте? — настоя той по-рязко.

— Ами… — започна тя глухо и отново навлажни устни, — рече, че тъй щял да сплаши оня мръсник, та… — и гласът й заглъхна.

— Да?

Тя го погледна умолително, а от внезапно нахлулата кръв жълтеникавото й лице потъмня. После поклати глава:

— Не мога да го кажа.

— Нещо мръсно ли е? — попита Мън.

— Че е мръсно, мръсно е, дума да няма!

— И затуй не желаете да ми го кажете, така ли? — продължи той. — А не защото е рекъл нещо, което искате да не узная, тъй като би го уличило?

— Затуй — повтори тя и пак навлажни устни. — Мръсно си беше. Не мога да го изрека пред никого.

— Разкажете ми какво стана после — кимна Мън.

В този момент по някаква необяснима причина бе започнал да чувства, че Бънк Тривелиън е невинен.

Тя му разказа как в деня, когато Дъфи бил убит, мъжът й отишъл с каруцата в града. Когато се върнал, тя била в градината и загърляла късните тикви. С пристигането си той нарамил мотиката и отишъл при нея. На другия ден някой му казал, че старият Дъфи бил убит. Намушкали го в гърба и го захвърлили сред храсталаците край пътя. Само това знаел до момента, в който шерифът и ония двамата дошли и го изкарали от кошарата, където доял овцете, за да го отведат.

— Отивам в затвора да говоря с него — рече Мън. — А вие ме изчакайте тук, няма да се бавя.

Слезе по стълбите, уверен, че когато се върне, жената на Бънк Тривелиън ще продължава да седи вдървено на крайчеца на стола с неподвижни, но стиснати до болка пръсти в скута си. Тогава така и не можеше да се каже, че за него тя бе реална. Едва като я видя у дома й в деня, когато отиде да я разпита повторно за разпрата преди убийството на Тад Дъфи, разбра, че е личност самостойна и независима, че е център на един свят, също толкова реален и значим, колкото и светът около самия него. Стояха в двустайната барака, заобиколени от вещите на нейния живот — столовете с продънени седалки, грижливо избърсаната чамова маса, тоалетката с пукнатото огледало, печката, дървеният креват — и всички те сякаш настойчиво му нашепваха все нови и нови неща за нея. Покрай лъснатия плот на чамовата маса нейните малки, сухи, напукани и неподвижни ръце изведнъж станаха красноречиви и започнаха да го приканват да я разбере и опознае по-добре. А паянтовият креват с юрган, съшит от избелели и мърляви парчетии, му загатваше за скритите добродетели и чистота на страстната й природа — във всеки случай поне навремето, когато Тривелиън я е довел тук, трябва да е била такава. Припомни си нотката на гордост, когато в кантората му беше заявила, че съпругът й е по-висок от повечето мъже. Значи го отделяше от останалите. И с досада — досадата на човек, който не иска да бъде смущаван, изведнъж си я представи как нощем, по фланелена нощница, размърдва тяло в съня си на пребито куче и напразно протяга ръка през изтърбушения матрак към мястото, където Тривелиън вече го няма.

— Мисис Тривелиън — прекъсна я той, тъкмо когато му разправяше как новият нож и разни други неща били откраднати от кухнята в същия онзи ден, когато мъжът й се прибрал и отишъл при нея в градината. — Мисис Тривелиън, имате ли деца?

— Не, сър — отвърна тя и го погледна учудено, мъчейки се да пренасочи мисълта си от онова, за което говореше, към новия въпрос. — Не сър, но имах две. Само че умряха.

— Кога?

— Миналото лято — отвърна тя. — От дизентерия.

— Моите съболезнования — промърмори Мън.

Късно следобед, когато вече си беше у дома и се разхождаше с Мей покрай орязаната тютюнева нива, той отново се замисли за жената на Бънк Тривелиън. Запита се какъв ли всъщност е нейният свят, каква ли е и тя самата? Той очевидно беше също толкова недосегаем, неповторим и значим, както и неговият или пък този на Мей. Изпита неудържимо желание да проникне в него, да я разбере що за човек е, но нима е възможно това, след като дори Мей не познаваше напълно, а можеше само да се губи в предположения? Мей беше дребна жена с пищна руса коса, прекалено тежка на вид, и тя като че ли я носеше с усилие, но храбро. Говореше нежно, а когато беше доволна, очите й засилваха с някакъв неестествен блясък. През пролетта на човек му се струваше, че се интересува от градинарство — току сееше нещо и ахкаше при появата на всеки крехък кълн, но дойдеха ли горещините, забравяше градината и изобщо не забелязваше как бурените я задушават. През есента пък часове наред стоеше сама насред посърналата градина край къщата или се разхождаше, унесена в дълбок, спокоен размисъл. Обичаше го и нощем заспиваше с глава върху ръката му. Той също я обичаше. Тези неща, а навярно и хиляди други подобни, бяха единственото, което знаеше за нея. Ала това не бе самата Мей. А щом като не можеше да проникне в нейния свят, а само се досещаше за него, какво ли можеше да разбере тогава за жената на Бънк Тривелиън, която беше виждал само два-три пъти и дори с пръст не бе докосвал?