Робърт Уорън - Нощен ездач

— И? — прекъсваше го тя с настойчиво любопитство.

— Изглеждаше доста грохнал, някъде към шейсетте беше. Направи ми впечатление по време на събранието, защото на лявото си слепоочие имаше липома, мисля, че така й викат. Голяма колкото монета от четвърт долар и моравочервена. Напомняше ми малко на мистър Мърдок — нали знаеш стария мистър Мърдок, тъста на Бил Касъди, дето работеше у Тайлърови?

— Май не си го спомням — поклащаше глава тя и се заглеждаше в огъня, опитвайки се сякаш да го изрови от паметта си.

— Както и да е. И все пак, да я нямаше тази буца, ще кажеш — същински Мърдок. Беше с работен комбинезон, вехто черно палто и сламена шапка. Непрекъснато се мяркаше пред очите ми, макар и най-отзад в тълпата. След като свърших, подканих хората да се запишат в сдружението. Никой не изяви такова желание. Тогава им казах, че съм готов да отговоря на всички въпроси, отнасящи се до дейността му, та да си изяснят нещата и може би да променят решението си. Никой и дума не обели, изобщо не помръднаха. И ето че старецът пристъпи напред.

Но описвайки тази или някоя друга случка, усещаше как всичко започва да се разпада още преди да го е изрекъл. Беше се надявал, че ако й разкаже случилото се точно както е било, ще си изясни не само смисъла му, но и това, което чувстваше сам той. Ала завърши някак неубедително, сякаш се извиняваше:

— Е, подписа, а след него и още трима.

— Значи общо четирима — заключи Мей дълбокомислено и любезно.

— Капка по капка вир става — добави той, внезапно раздразнен, че не може да продължи. Дори не се опита да доразкаже случката, макар все още да беше ясна в съзнанието му. Старецът се бе промъкнал през тълпата, очевидно без изобщо да забелязва останалите. Все едно вървеше през безкрайна нива. Беше казал: „Момче, ако ми подадеш писалото, ще си туря подписа.“ Но преди да го стори, погледна Мън и додаде: „Туй парче земя го имам от близо трийсет години. Никой не ми е казвал нито «да», нито «не» и акъл от никого не съм вземал! Сега обаче ще си туря подписа и ако кажеш «да», тъй ще бъде, кажеш ли пък «не» — «не» и ще си остане! Тя мойта реколта, никаква я няма, като капка в морето, но ще се запиша.“

Сложи подписа си и все още с писалка в ръка пак вдигна очи към него и добави: „Не ме бива много в краснописа.“

Докато се разиграваше пред очите му, тази сцена, която сега не означаваше нищо, която сега засядаше като буца в гърлото му, колчем понечеше да я опише с думи, имаше огромно значение. Сякаш този момент бе отправна точка, от която можеше да прозре в други подобни мигове, в тяхното бъдещо и истинско значение — мигове както отминали, така и предстоящи. И може би все още беше отправна точка, но седнал край огъня, усещайки лекото крехко тяло на Мей в скута си и отпуснал покровителствено ръка върху бедрото й, той поклати глава, обзет от внезапно смущение.

Опитът му да разтълкува пред нея и пред самия себе си онова, което чувстваше, отново завърши с неуспех. Очакваното разкритие и обяснението — същото, което го караше да се събужда по никое време, сякаш дочул нечий глас — за него бяха наистина реални, но неуловими. Съзнаваше присъствието им като нещо, мярнато с крайчеца на окото, но речеше ли да се обърне към тях, те изчезваха. Макар и да не можеше да го определи, това очакване обагряше всичко, дори и любовта му към Мей. Повече от година тази любов беше тъй жива, отличаваше се от всичко останало със своята цялост, завършеност и сигурност. Но едва ли беше вече така, защото сега тя му се струваше не край, отплата, а начало и бреме — макар пленително и радостно; не всичко, а част от всичкото, което той не можеше да обгърне с поглед; не покой, а сляп, макар и блажен напредък към някаква незнайна цел. Не отговорът, както си мислеше някога, а въпросът. Притискайки Мей в скута си така, както я бе притиснал и когато разказваше за стареца, той притваряше очи и се навеждаше, за да я целуне, заравяйки лице в извивката на шията й. Друг път я сграбчваше в обятията си и я стисваше толкова силно, че усещаше как раменете й се огъват, сякаш с тази дребна наглед грубост би могъл да изтръгне онова удовлетворение и върховна увереност, които не идват само с любов.

— Недей, Пърс — задъхваше се тя, — недей така!

Но той продължаваше да я притиска все така силно, а в съзнанието му покълваше семето на жестокостта, сякаш думите й бяха отправени към другиго, а той просто ги беше дочул. А сетне, когато останала без дъх, повтореше своето „Недей, Пърс!“, той разслабваше прегръдката си, обзет от леко разочарование, въпреки изпитаната наслада.