Робърт Уорън - Нощен ездач

— Тук?

— Да, но не може да я видите!

— Много е важно! Трябва да я видя! — заяви Мън, като повиши тон.

— Не може!

— Извинете, но имам пълното право да я видя! — той направи крачка към нея, а тя отстъпи.

— Вече нямате никакви права!

— Напротив, и настоявам!

— Мислех, че поне малко ще се засрамите! — изсъска мис Бърнам, а острият й глас леко приглъхна.

После протегна ръце и ги сплете пред себе си.

— Срам ли? — стъписа се той.

— Да, срам! — натърти тя. — От това, което сте направили! Как смеете да идвате тук след стореното от вас, макар и да не знам какво е то, защото тя не ми каза. Ни дума не обели! Само седна на един стол и плака часове наред, мистър Мън! Да, плака, и то заради вас, мистър Пърси Мън, а вие искате на всичко отгоре и да я видите!

— Болна ли е? — попита той.

— Не е ваша работа, но държа да ви кажа, че лежи с разпиляна по възглавницата красива като старо злато коса, а сълзите й се стичат ли, стичат по лицето. Мислех си, че ще потънете в земята от срам и ще си теглите куршума! Ако бях мъж, щях да го сторя вместо вас! Като баща ми, генерала!

— Искам да я видя! — настоя той, ала някак вяло.

— Не може!

Той тръгна към вратата, но тя му препречи пътя и телата им почти се допряха.

— Не може! — повтори тя и в гласа й звънна дълго потискано тържество.

— Ще я видя! — не отстъпваше Мън и тя разпери ръце, за да го възпре.

Той я хвана през кръста и на мига усети ледената й плът. Тя трепереше с цяло тяло.

— Не забравяйте — изпищя Луси Бърнам, — не забравяйте, че сте джентълмен, ако изобщо знаете какво е това!

Но той не отслаби хватката си.

— Махнете си мръсните лапи от мен! — беснееше тя.

Без да я пуска, Мън се взря в лицето й, обзет сякаш от любопитство. Докато гледаше възпалените й очи, немощното, но въпреки това заплашително потреперване на главата, за миг си помисли колко лесно с един-единствен удар би могъл да размаже тази стара изкуфяла глава. С един удар, като изгнила от дъжд диня. И я стисна още по-силно.

— Е, добре — отстъпи най-после той и дръпна ръцете си от кръста й.

— Ще кажа на Мей, всичко ще й кажа! — изсумтя тя, задъхвайки се победоносно.

— Кажи й!

— Всичко ще й кажа — повтори тя. — И няма повече да я видиш!

Той стоеше като вкаменен и продължаваше да се взира в нея.

— Кажи й! — откъсна се пак от устните му.

Луси Бърнам излезе в коридора, посочи разтреперана от гняв вратата и изкрещя:

— Вън!

Когато се прибра, преоблече се, кусна от студената вечеря в кухнята, отби се в работилницата, взе един нож и се запъти към полето. Режеха последния тютюн, при това не някакъв дял, а неговата собствена, изцяло принадлежаща му нива. Приближи се до мъжете, поздрави и захвана един ред. Работниците — Граймс и двамина негри — вдигнаха глава, отвърнаха хладно на поздрава му и продължиха да секат.

Пърси Мън усети как ножът хлътна в стеблото, което се разцепи почти до корен, сякаш от собствената си тежест. Замахна и окастри тежките листи в основата. Чистото острие проблясваше на слънцето. От време на време се спираше, хващаше в ръка някой стрък и радвайки се на тежината му, го оглеждаше. Добра ще излезе реколтата, рече си, особено като се има предвид сезонът. Сетне го полагаше на земята, където щеше да увехне, преди да го нанижат на прът.

— Сигур доста понатежава — подхвърли Граймс, когато го забеляза да оглежда един корен.

— Доста — съгласи се Мън с неохота.

— Остарях вече — продължи оня и се изправи. Беше мършав човек и избелялата синя риза висеше свободно на тялото му. Очите му бяха сини и също толкова избелели. Имаше дълги проскубани рижи мустаци, които помръдваха смешно, докато говореше: — Карам шейсетте и много тютюн е минал през ръцете ми. — Кажи-речи, друго и не знам. Виждал съм къде-къде по-лош от този тука!

— Сигурно — кимна Мън.

— Винаги съм казвал — и Граймс врътна очи към малката леха, над която сега стърчаха само късите кочани, — че една стиска тютюн да има на тоя свят, тук ще порасне! В тоз живот съм видял каква ли не земя, къде ли не лемеж съм забивал, ама посее ли човек край тази река, с божията помощ и малко време, да видиш ти отплата!

— Добра си е земята — съгласи се Мън, сведе очи към краката си, огледа я като човек, който едва сега я забелязва, и пусна стеблото при другите.

Единият от негрите тръгна надолу по съседния ред с наръч пръти. Стовари ги шумно между лехите и започна да нанизва орязаните стръкове. Мън се залови отново за работа. Дори и през ризата усещаше как слънцето прежуря гърба му, особено горе, на врата. Замисли се, че скоро сезонът ще се смени, и изпита удоволствие от тази последна топлина по тялото си.