Робърт Уорън - Нощен ездач

Но нейната младост също си отиваше. Бяха я ухажвали разни младоци от околността, но тя един подир друг ги бе отпратила. Отначало вниманието им я ласкаеше и й беше приятно, но повтаряше и на тях, а и на себе си: „Трябва да се грижа за татко, не всеки има баща като моя.“ И много скоро започна да чувства, и то все по-осезателно след женитбата на сестра си, че всички млади мъже са недостойни за нея, или по-точно, че нито един от тях не заслужаваше честта да стане зет на Таткото. След като сестра й се спомина в Мисисипи и някакви черковнички я запитаха чрез писмо да изпратят ли детенцето й, тя отблъсна и последния кандидат и потопи Мей в живота, който бе създала около люлеещия се стол и подложката за крака на баща си. Скоро научи детето да изприпква на пръсти до генерала, да се покланя и тихичко да прошепва: „По-добре си, нали, дядо? Обичам те, дядо!“ или „Ето ти една розичка, откъснах я специално за теб, дядо!“

Генерал Бърнам бе убит по време на избори в улична свада в Бардсвил. И макар вече никой да не държеше на него, драматичната му смърт за кратко време възвърна забравената му слава. Погребението му се превърна в истинско събитие. Както и покойникът, носачите на покрова бяха ветерани от войната, а ковчегът беше покрит с флага на Конфедерацията. Над гроба му отекна залп. Докато ехото заглъхваше в мразовития въздух, Луси Бърнам едва се сдържа да не се хвърли подире му. Пърси Мън, по онова време едва-що подкарал юношеството, чу изтръгналия се от гърдите й неистов писък и я видя да залита като пияна към зиналия гроб. Обзет от недоумение, той щеше дълго да помни този миг, да се опитва да свърже стаилата се в него страст със студената, посредствена, глупава и празна жена, която му беше станала роднина. Същия този ден видя и едно вцепенено слабо момиченце на около шест-седем годинки, с лице изваяно сякаш от безцветен восък, което стоеше до гроба, но като че ли не забелязваше нищо около себе си. Това бе първото му впечатление от Мей.

Когато мис Бърнам се поотърси от терзаещата я скръб, макар в началото с неохота, тя се посвети на грижите около малката си племенница. Ала детето бе толкова нежно, послушно и сговорчиво, че с всеки изминат ден лелята ставаше все по-всеотдайна. Рано през пролетта в едно ясно утро, което с мекотата на въздуха и обсебващата си красота сякаш носеше преждевременно обещанията за новия сезон, тя седна до един прозорец и започна да разресва русата косица на детето. И въпреки че в камината гореше огън, прозорецът за първи път таза година беше отворен и в стаята нахлу свежият аромат на земята. Мис Бърнам погледна развълнувано към занемарената градина, където огромните кафяви кълнове на бурените стърчаха сред розовите храсти, а преплетените клони на безлистата глициния се впиваха в изгнилата решетка и я дърпаха надолу. Очите й обходиха ръждивите поля отвъд и отново се спряха върху обляната в светлина детска главица. На този блясък дългата коса на детето приличаше на чисто и искрящо злато. Тя изведнъж захвърли четката, зарови пръсти в нея като в целебен извор и просълзена възкликна: „Ох, милото ми! Милото ми! Ще бъда много добричка с теб! Направи така, че да бъда добричка!“ Сетне притисна детето към гърдите си и продължи да милва златистите кичури: „Косицата ти е като неговата, ти си малката му внучка с косица златна като неговата!“

Детето се превърна в смисъл на целия й живот. Тя постепенно започна да обръща все по-малко и по-малко внимание на имението. Ратаите негри и надничарите идваха, за да получат нареждания или да я попитат нещо, но тя ги караше да чакат понякога час, че и два, докато изкъпе детето, докато му изглади някоя панделка или му върже корделките. Мъжете присядаха на верандата зад къщата, заглеждаха се мълчаливо в двора или тихичко разговаряха. „Тая мис Луси и пет пари не дава, че божията светлина нахалос си отива!“, подмятаха те и току се подсмиваха. След някое време тя излизаше при тях, придаваше си строг и делови вид и бе готова и по най-незначителния повод да ги залее с лавина от обвинения, които те тъй и не можеха да разберат с какво са заслужили. Кажи-речи, половината й имот се попиля. Къщата, дървена едноетажна сграда с шест стаи, издигната навремето върху основите на кучкарника, тъй се разнебити, че едва ли можеше да бъде вече потегната. На места дървенията се откова и оголи остарелите греди, нацепени от пукнатини. Някои от дъските на входното стълбище прогниха; мазилката на тавана в стаите откъм фасадата, където покривът течеше най-силно, изпопада на плаки, а по самата фасада не остана и помен от боя. Но макар че с всяка година ставаше все по-бедна и по-мърлява в черните си рокли, мис Бърнам неизвестно как винаги намираше пари, за да купи дрешки и панделки на детето. Колкото повече домът й се разпадаше, а дрехите й се окъсваха, толкова по-надута и високомерна ставаше тя в отношенията си със съседите. Започна да приписва какви ли не подвизи и заслуги на баща си, като в началото го правеше тъй изкусно и уж между другото, но в същото време свенливо отблъсквайки всяка проява на любопитство, че всички, с изключение на най-недоверчивите, ги приемаха за чиста монета. После, окуражена сякаш от успеха, тя разшири обхвата на измишльотините си и започна да се връща към все по-величавото и по-баснословно минало.