Робърт Уорън - Нощен ездач

Мис Бърнам мразеше всички млади мъже, защото й се струваше, че докато говори, зорките им очи неизменно се заковават в някое счупено стъкло, окъсан килим или дори в зачервените й напукани ръце. Мразеше ги и ги презираше, ала най-голяма злоба изпитваше към Пърси Мън. Той беше по-учтив и по-внимателен с нея от останалите, но беше и най-мълчаливият, най-наблюдателният и тя от самото начало разбра, че точно от него трябва да се страхува, че именно той ще й отнеме Мей.

Мън се ожени за Мей след двегодишно ухажване. Можеше да го стори и по-рано, но преди това искаше да си създаде клиентела и да посъбере пари. Почти веднага след медения месец в Луивил той изпрати няколко души да препокрият къщата на мис Бърнам и да я боядисат. Нареди им да отидат и да започнат работа, а в случай, че тя нещо ги попита, да казват, че въпросът е уреден. Докато майсторите работеха, тя се правеше, че изобщо не ги забелязва и нивга не спомена това пред него, а доколкото му бе известно — и пред Мей. Сякаш поправката на покрива и боядисването на къщата бяха природно явление, порой или пък настъпването на нов сезон.

— Колко си добър, Пърс! Ти направи толкова за леля Луси!

— Не мога да гледам спокойно как се съсипва нечий имот. Пък и един ден всичко това ще бъде твое.

— Леля много ще се зарадва на ремонта — увери го Мей.

Той обаче не й каза, че е ипотекирал част от своята земя, за да изплати заема върху къщата. Нито пък спомена за това пред мис Бърнам. Мей често я навестяваше, ала трудно успяваше да я накара и тя да им погостува. Мън знаеше, че го мрази и че никога няма да му прости, но не защото й бе отнел Мей, боядисал къщата или пък предотвратил изхвърлянето от собствения й дом. Докато пътуваше с двуколката в септемврийското утро, за да поговори с жена си и ако е възможно, да я убеди да се върне при него, той знаеше, че независимо от крайния резултат мис Бърнам ще намери повод за разпалване на старата вражда.

Завърза кобилата за една тараба, опипа я, откри, че е прогнила, изпсува и прехвърли поводите на друга, която му се видя по-здрава. Тръгна към къщата между двете редици изкорубени мъхнати кедри. Негърката, която отвори при похлопването, го остави да чака на верандата, а когато се върна, заяви:

— Мис Луси рече да заповядате в салона.

После го поведе по коридора, отвори някаква врата вляво и се отдръпна.

— Но аз исках да говоря с мис Мей! — каза той.

— Мис Луси каза, че ще дойде — отвърна жената и се отдалечи, а той се озова в почти тъмния салон.

Въздухът беше студен, неподвижен и лъхаше на прах. Без да се замисля, прекрачи към най-близкия прозорец, пресегна се да дръпне пердето, но реши, че ще бъде нахално от негова страна, и се върна в средата на стаята. Тя не беше голяма. Двете опиращи тавана масивни библиотеки с остъклени врати, столовете и канапенцата, големите напукани вази се навалиха отгоре му в полумрака. Стоеше сред тях, долавяше учестеното биене на сърцето си и вдишваше миризмата на прах и конски косъм.

Мис Бърнам се забави. Най-сетне се появи и тръгна към него, съпровождана от шумоленето на черната копринена рокля. Поклащаше нервно глава върху дългия си врат, като че ли едва сдържаше някакъв категоричен отказ. Стиснал в две ръце шапката пред себе си, той продължаваше да чака, а тя пристъпи към него така, сякаш или не го виждаше, или него изобщо го нямаше, после изведнъж се сепна с вид на човек, изненадан от неочаквано препятствие. Поздрави го с едно „Добро утро, мистър Мън“. Главата й продължаваше да се клатушка напред-назад досущ като метроном, подхванал настойчивото си отмерено движение, налагащо ритъм, който нямаше нищо общо с това около нея.

— Добро утро — отвърна Пърси Мън.

Нито го покани да седне, нито пък му посочи стол, а просто продължи да стои пред него.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — извини се той. — Мисля, че момичето не ме е разбрало, исках да видя Мей.

— Много добре ви е разбрало! — заяви мис Бърнам.

— Е… — започна Мън, но се поколеба, — нямах намерение да ви притеснявам. Исках просто да поговоря с Мей — отново се подвоуми, но под настоятелния поглед и сякаш подканен от леките равномерни тикове на главата й, продължи: — Получи се недоразумение и ми се ще да поговоря с нея. Нищо сериозно, или поне не би трябвало да бъде сериозно.

Погледът й остана все тъй блуждаещ, а тиковете дори не промениха ритъма си. Думите му заседнаха в гърлото.

— Не може да я видите! — отсече тя.

— Да не би да я няма? Мислех, че…

— Тук е!