Робърт Уорън - Нощен ездач

— Да — рече Граймс. — Преди трийсет и шест години засях шепа тютюн на същата тая нива. За баща ти. Добра реколта даде, ама аз се преместих. Подир това тъй стана, че преди сегашното ми идване на два пъти се връщах тук. Види се, млад ли е човек, не го свърта на едно място. Все му е тая каква земя ще обработва, май тъй излиза.

— Може би — промърмори Мън, почти без да го слуша, и замахна отново с ножа.

— Хубавата земя ти се отплаща за труда — продължи Граймс.

Ножът изсвистя и Мън прихвана стеблото.

— За труда! — повтори оня. — Че и парици можеш да спастриш от нея.

Мън бавно се изправи, все още със стеблото в ръка.

— Бога ми! — рече той, претегляйки го. — Бога ми, тази година наистина ще вземем нещо!

— Туй и друг път съм го чувал — поклати глава Граймс.

Оставаха само няколко стръка в долния край, иначе цялата нива беше орязана. Един от негрите бе там, размахваше ножа и отхвърляше настрана стеблата, за да вехнат. Мън, Граймс и другият негър постояха известно време, загледани в голата земя. Пръстта беше червеникава, пронизана от стърчащите ред до ред кочани. Закрепиха на стелажа и последния прът. Негърът се метна на каруцата и тя бавно потегли към издигащия се на възвишението хамбар — висока, грозна, сива, правоъгълна постройка, която се очертаваше на фона на далечния ясен хоризонт. Мън и Граймс поеха след нея.

— Може да се каже, че вече е прибран — отбеляза Граймс, оглеждайки оголената нива.

— Да — някак сопнато отвърна Мън.

— Ама каква гледка, а? — продължи оня. — Таквоз чудо рядко се ражда. Садил съм тютюн тук още преди ти да се явиш на бял свят. Такова нещо не се е раждало отпреди твойто време, че и отпреди мойто!

Мън не отговори. Двамата вървяха редом по синора до пътеката, която се отклоняваше през пасището.

— Ще се ражда и след като двамата с теб умрем и отидем в по-добрата земя — заключи Граймс.

— Довиждане — каза Мън.

— Довиждане — отвърна Граймс и тръгна по пътеката.

Вървеше леко прегърбен, с щръкнали рамене, издал напред малката си глава. Когато стигна поляната пред хамбара, Мън погледна назад, но вече не го видя. Бе влязъл в колибата си, съградена под едно голямо самотно дърво от другата страна на пасището.

Продължи през поляната и видя насреща му да се задава един негър. Беше старият Мак.

— Търсят ви — съобщи му той.

— Кой?

— Мистър Бил Крисчън и още някакъв господин — уточни негърът.

Мън ускори крачка.

— Не знаеш ли кой е другият?

— Ами един такъв, червеноглав, рижав де — отвърна Мак.

Мън се завтече към къщата. Затръшна портата, префуча като хала през кухнята и коридора, като подвикваше.

Крисчън и доктор Макдоналд стояха под кленовете в двора. Той се втурна към тях с протегната ръка. Виждайки ги да се усмихват и да пристъпват към него, изведнъж усети да го обзема неподозирана радост и облекчение, като след изстрадано спасение.

— Ей богу! — избоботи Крисчън. — Къде изчезна?

Мън се поколеба, сякаш смутен от въпроса.

— Мотая се насам-натам.

— Ей богу! — възкликна повторно Крисчън. — Рекох да дойда да видя как я караш. Синчето на капитан Тод тъй се беше разлигавило край Съки, че едва изтраях, като го гледах. Добро момче е, ама таквиз мили очички прави, че да ти се повдигне! Рекох си, я да взема да навестя аз Пърс…

— И добре си сторил! — припряно го прекъсна Мън. — Много добре!

Бил кимна към доктор Макдоналд:

— А в града срещнах доктора, нали тъй, докторе? Та взех, че и него доведох.

— Много хубаво! — възкликна Пърси Мън.

Лъже, помисли си той, заедно са го решили. Но въпреки това се радваше.

— Тъй беше — потвърди докторът.

— Ще останете и за вечеря. Да, да, ще останете! Сега ще кажа да сложат прибори! Мей… — той замълча, но почти веднага се окопити и припряно продължи: — Мей я няма в момента, но вие ще останете.

Двамата се спогледаха и отново впериха очи в него.

— Хубаво — рече Крисчън, а доктор Макдоналд се усмихна и кимна. — Приключи ли с рязането?

Вече вървяха към къщата.

Отвърна, че, кажи-речи, е приключил.

— И аз свърших и почнах да суша — похвали се Крисчън. — Общо взето е добре. Сега съм решил малко да похайлазувам. Тъй де! Тая есен ще ида на лов, пък каквото ще да става! Есенес малко остана да изтърва сезона, но сега непременно ще ида! Над нас вече мярнах едно ято. Пърс, трябва да дойдеш до попушкаме с теб, отдавна не сме ходили на лов! А пък имам едни птичари — не ти е работа! Ти само ела и направи тъй, че да поостанеш…

— С удоволствие! — обеща Мън, а Крисчън одобрително стовари тежката си лапа върху рамото му.