Робърт Уорън - Нощен ездач

— И ти не си много стока.

— Не, недей! — скимтеше тя през тракащите си зъби. — Още не!

Сега затваряше вратата и изприпкваше бързо до леглото с развято кимоно, но първия път бе възпряла полусънното му възклицание с вдигната ръка и след затварянето на скърцащата врата беше се приближила едва ли не със страх до него, беше се навела и придърпвайки главата му към себе си, го бе целунала. Това бе първата им целувка. После, изправена до леглото в ледената стая, бе притиснала главата му към гърдите си и той бе чул силното и уверено биене на сърцето й.

Когато я видя да стои от вътрешната страна на вратата с вдигната сякаш за предупреждение ръка, Мън се слиса, ала това вече не го изненадваше. Не говореха нито за себе си, нито за чувствата, които изпитваха. Виждаха се рядко. Случваше се някоя вечер да се заседят край огъня в дневната с Крисчън, а понякога и с Бентън Тод, увлечени в приятен, непретенциозен разговор до мига, в който Бентън не погледнеше часовника си и не кажеше: „Става късно, да взема да си ходя“, а Крисчън се изправяше, протягаше огромните си ръчища и промърморваше: „Да, момчето ми, и аз поемам към спалнята. А и вие може би?“ Веднъж тя дойде с тях на лов за пъдпъдъци. Беше с червен пуловер и някакво старо палто на баща си, а Мън я наблюдаваше как крачи внимателно през избуялия и изгорял от слънцето пелин след душещите сетери. Рядко оставаха насаме.

Ала днес следобед тя го взе от града с двуколката. Застанал на ъгъла в очакване на Крисчън, който на другата заран щеше да се връща обратно и да го докара, Мън се изненада, когато я видя да приближава.

— Татко има някаква работа — обясни Лусил. — Наложи се да остане у дома, та дойдох да свърша едно-друго вместо него — и след малко добави: — И да те взема.

— Чудесно — каза той и се метна на седалката до нея.

Докато двуколката минаваше по бардсвилските улици, водиха кратък и безсъдържателен разговор. След като напуснаха центъра с магазините, където хората сновяха забързани, защото денят бе мразовит, навлязоха в уличките с бели дървени къщи, скрити зад оголели черностволи кленове в дъното на поизгорели вече морави. С изключение на няколкото хлапета, навлечени с палта и капишони, които търчаха наоколо, подритваха пожълтелите, окапали листа и току надаваха безсмислени крясъци, наоколо не се виждаше жива душа. Стъклата на прозорците просветваха матово досущ като леда на езеро. Отминаха и последната къща и излязоха на голото поле.

Мън вдигна очи към небето.

— Странна работа — рече той. — В града като че ли човек не забелязва какво е времето.

В града човек много неща не забелязва — отвърна Лусил.

Той продължи да се взира в забуленото небе и оловносивия хоризонт.

— И кои са тези неща?

— О, себе си например.

— Себе си ли? — вторачи се той в нея, но тя не се обърна.

— Да, себе си. — Погледът й се плъзна към пътя и тя продължи: — Когато бях в Сейнт Луис, да речем, нямах и понятие какво представлявам. Изобщо не се замислях. Вършех това или онова, но без да знам защо.

— Където и да се намира, човек рядко има представа защо прави дадено нещо — отвърна Мън. — Казвам рядко, но все пак му се случва и да знае.

— По-рано и аз не знаех — призна Лусил.

— А сега?

— Поне донякъде.

Известно време мълчаха, загледани в полето и далечните гори.

— А ти? — попита тя след малко.

— Какво аз? — Разбра много добре какво имаше предвид, но за да спечели време, не отговори веднага.

— Знаеш ли?

— Понякога.

— Мислех, че винаги си сигурен.

— И защо така?

След малко Лусил продължи:

— Защото на такъв приличаш. Съдя по походката, по приказките ти. Говориш тъй, сякаш си сигурен. Пък и по това, което си направил.

— А какво съм направил?

— О, нищо! — тя отново извърна очи към пътя. — Нямам предвид нещо определено, а всичко взето вкупом, нали разбираш?

— Представи си, не разбирам.

— Просто всичко. Усещам го не само аз, а и другите. И те са с такова впечатление.

— Няма човек, който да е винаги сигурен в постъпките си.

Наоколо беше пусто, пусто беше и небето. От двете страни на пътя се редяха голи ниви, тютюневи и житни стърнища и изгорели пасища. Дърветата край оградата бяха окапали, а горите на хоризонта изглеждаха сини и забулени в мъгла. Копитата на конете звучно чаткаха по каменната настилка. На няколко пъти се обади кацнала на крайпътна ограда гарга. Не срещнаха никого.

След известно време Лусил наруши мълчанието:

— Ако ти е студено, отзад има едно одеяло.