Робърт Уорън - Нощен ездач

Мън забеляза, че Лусил поглежда ту към единия, ту към другия и едва ли не се забавлява.

— Не мога — отвърна той.

— Защо не престанете да се преструвате? — попита тя толкова безцеремонно, че отначало Пърси Мън не можа да схване какво точно имаше предвид.

— Ъъъ? — ококори се Крисчън.

— Кого си мислите, че мамите? — продължи Лусил. — По-добре престанете!

— Ъъъ?

— Няма какво да ми ъкаш! — разсмя се тя. — По-скоро бихте отишли на Луната, отколкото на лов за опосуми!

Ръката на Крисчън застина във въздуха с вилицата, на която бе забол парче шунка, и той измери с поглед дъщеря си. Лусил продължаваше да се усмихва.

— И двамата сте от проклетите нощни ездачи, дето изсичат разсада и палят хамбарите на хората, а сетне ме гледате в очите и ме лъжете. Това ви прави още по-малко чест! — тръсна тя, отпи от кафето и важно остави чашата на масата.

— Виж какво, Съки… — започна Крисчън.

— Да, татко? — Тя се усмихваше, ни лук яла, ни лук мирисала.

— Виж какво, ти и хабер си нямаш от това, което става! Ама и хабер си нямаш!

— За глупачка ли ме мислиш! — наежи се Лусил. — Че то всички ви знаят. Обзалагам се, че половината от хората в околията могат да изброят поне двайсетина души от вашата пасмина, без значение какво гръмко име сте лепнали на организацията си! А повечето от тях пък ще посочат и вас — теб, татко, и теб, Пърс!

— Гледай я ти нея! — избухна Крисчън. — Че то ако е тъй, защо тогава шерифът още не е дошъл да ме окошари, че и Пърс да подбере, а?

— Страх го е — рече Лусил и пак отпи от кафето. — Просто го е страх — остави чашата и ги дари с лъчезарна усмивка. — Знае, че тикне ли ви в дранголника, много от другарчетата ви ще се вдигнат и ще направят на решето уютното му заведенийце. — Сетне завъртя глава и добави: — А и него самия, може би.

— Какво знаеш ти! — кисело промърмори Крисчън.

— Знам, че миналата есен не са могли да осъдят онези от Хънтърска околия, дори и след като ги арестували. Всички разправят, че съдът бъкал от нощни ездачи.

— Дрън-дрън-ярина! — излая Крисчън.

Но тя се обърна към Мън:

— Няма ли да си вземете няколко праскови от компота? — и му поднесе купата. А на баща си се сопна: — Защо не си признаеш, татко? Аз и без туй зная всичко!

— Знаеш ти, ама нищо не разбираш! Нищичко!

— Че то е толкова ясно! — разсмя се отново Лусил. — Но нямам нищо против. Щом като трябва… — Внезапно стана сериозна и погледна баща си, чийто юмрук със стърчащата от него вилица лежеше на масата.

— Това не е женска работа! — отсече той.

— Нямам нищо против — повтори тя. — Да бях мъж, сигурно щях да съм с вас.

Пърси Мън я изгледа спокойно. Светлината от лампата сякаш позлатяваше лицето й. Знаеше, че очите й са сини, но сега не можа да различи цвета им и му се сториха черни и бездънни.

— Ако беше с нас — подхвърли той, — може би нямаше да ти хареса толкова.

— Не бих и очаквала да ми хареса — отвърна тя. — Да не съм дете, я!

— Тъй де! — прогърмя гласът на Крисчън и стърчащата в ръката му вилица се заби до половина в масата. — А да не е много хубаво, че от десет години насам не сме получавали сносна изкупна цена на тютюна, че цялата земя наоколо е ипотекирана и половината от хората едва ли не гладуват! Ще направя всичко, което е по силите ми! Ще го направя и, бога ми, хич не ме е еня знае ли някой или не! — той изтика стола си назад, изправи се рязко и добави: — В живота рано или късно настъпва такъв момент!

— Я сядай, татко! — заповяда Лусил вече с друг, някак беззвучен глас. — Седни и си допий кафето. Само не мисли, че не знам.

Крисчън се отпусна бавно на стола и до края на вечерта не обели дума. А когато приключиха, каза, че след като на другата вечер ще окъсняват, не е зле сега да си легне. Мън и дъщеря му излязоха с него в коридора, откъдето той си взе лампата и дордето се изкачваше по стълбите, във фигурата му се долавяше старческа немощ. А може и светлината да лъже, помисли си Пърси Мън и продължи да го наблюдава, докато не се скри от погледа му. Сянката на лампата в ръката на Крисчън се плъзгаше успоредно на него по стената — огромна, люшкаща се и подскачаща игриво и безшумно, сякаш със своите усилия го изтегляше нагоре като непосилен товар.

Когато той изчезна от площадката на горния етаж, Мън се обърна към Лусил:

— Ти ли подкокороса Бентън Тод да се присъедини към нощните ездачи?

— Не — отвърна тя замислено, без да откъсва очи от него.

— Нима не си му казала, че ние с баща ти сме от тях?

— Той не е вчерашен — сопна се тя. — Всички наоколо отдавна знаят. Защо да не знае и той? Идва често у дома, и то вечер, когато и двамата ви няма.