Робърт Уорън - Нощен ездач

Но Сандърсън не беше мъртъв. Намериха го след две седмици на седемдесет и пет мили от града, в централната част на щата. Някакви хлапетии тръгнали на лов за опосуми и го зърнали да се свива в гъсталака. Дрехите му висели на дрипи, а от обущата нямало и помен. Брадата му била цяла в засъхнала кал и листа. Не си спомнял нищо. Когато момчетата започнали да го разпитват, той заврял десния си показалец в устата като някое объркано и уплашено дете и започнал да се взира ту в едното, ту в другото. Наклали огън и се помъчили да го стоплят, но той така се изплашил, че се наложило да го държат, за да не избяга. След малко се укротил, но продължил да клати глава като болен, който е твърде немощен, за да се възпротиви по друг начин срещу неправдата, а от зачервените му очи кротко и примирено се стичали сълзи.

По-късно установиха самоличността му и го изпратиха в къщи. Състоянието му лека-полека започна да се подобрява и към пролетта отново се залови за работа. Тъй и не можа обаче да си спомни какво се бе случило в нощта, когато бе изгорял хамбарът му, нито пък през двете седмици, докато се беше скитал из околността, криейки се в гората и канавките.

В края на периода на сушенето броят на пожарите в района нарасна. Точно преди изборите стълкновенията между люде уважавани и обикновено кротки зачестиха. От амвоните се проповядваше, че редът може да бъде възстановен, а понякога и че неправдата, причинила този безпорядък и накарала брата да вдигне ръка срещу брата, също може да бъде изправена. „Туй ми се вижда като проклятие върху земята ни“, бе рекъл Граймс на Мън.

Тогава Мън стоеше пред вратата на яхъра и притягаше колана на кобилата. Граймс тромаво се прехвърли през варосаните дъски на оградата и бавно се приближи.

— Здрасти — кимна той, а след отговора на Мън се загледа в бледия светлик, озарил краищата на сивосинкавите облаци на запад. Слънцето бе залязло. Най-сетне изплю камъчето: — Заминавам — и без да откъсва очи от небето, добави: — През януари, та реших да ти кажа.

— Жалко — отвърна Мън и вдигна очи от колана, за да го погледне.

— На мене ми е жал, че трябва да ти го кажа — рече оня. В сгъстяващия се здрач Пърси Мън се опита да прочете нещо върху лицето му, но то не изразяваше нищо. — Щеше ми се по-рано да е, че да имаш време да ми потърсиш замяна. — Поколеба се, а после продължи, сякаш се опитваше да се оправдае: — Няма да ти е трудно, условията тук са добри. А и ти се славиш като щедър стопанин.

— Въпреки сушата тази година изкара хубава реколта — отбеляза Мън. — Ще вземеш и добри пари.

— Вярно, бива си я реколтата — съгласи се Граймс.

— Не си ли доволен? Работил си тук и преди, а ето че се и върна…

— Доволен съм, ама не е там работата.

— А къде?

Граймс отново се загледа на запад. Светликът по краищата беше започнал да избледнява и колкото по-наситено оловносиви ставаха облаците, толкова по-тежки и масивни изглеждаха.

— Лошо е туй, дето се е замътило напоследък — продължи той. — Тия шайки, които кръстосват и плячкосват по нощите, пожарищата и какво ли не още! Не аз ще кажа кой е прав и кой — крив, не ми е работа. В Светото писание е казано: „Не съди! Само Господ бог може да съди.“ Ама не мога да се примиря и затуй си тръгвам!

— Ще рече, напускаш околията, тъй ли? — полюбопитства Мън.

— Остарявам, а и право да ти кажа, от друго, освен от тютюн, не отбирам. Ама знам, че наложи ли му се, човек винаги може да опита. Напускам и туйто.

Кобилата се размърда неспокойно, Мън я потупа по шията и й прошепна нещо на ухото. След малко рече.

— Ако решиш, догодина можеш и да не си даваш реколтата на сдружението. Аз лично бих предпочел да я дадеш, но не ми се ще да напускаш заради това. Мнозина арендатори не я дават.

— Не мога да се примиря! — повтори Граймс. — Има и такива, дето не се и докосват до тютюн, ни го смъркат ни го пушат, ни го дъвчат, че и хляба не си валят с него! Казват, че бил божие проклятие.

— Човек тук няма голям избор — отбеляза Мън.

— И аз викам, че е проклятие — не му обърна внимание старецът. — Проклятие е бил и през всичките тез години, ама де очи у мен, та да видя!

Мън се наведе и за последен път пристегна колана на кобилата.

— И все пак не мисля, че е толкова лошо — възрази той.

— Това е то, проклятие върху земята! — настоя на своето Граймс.

Пърси Мън се метна на седлото. Погледът му се плъзна покрай Граймс към полето, потъващо в мрака, който сякаш се бе насъбрал в самата земя и се надигаше, за да погълне и малкото светлина, все още мъждукаща нейде горе.