Робърт Уорън - Нощен ездач

— А пита ли те за това?

— Да, но аз го излъгах. Казах, че нищо не знам.

— И не си го накарала да се присъедини към нас, не си го насърчила? — настоя Мън, като се наклони към нея.

— Тъкмо обратното.

— Защо?

— Заради баща му! — повиши глас Лусил. — Само заради баща му! Той е чудесен старец и татко много го обича, но нали подал оставка от Управителния съвет. Няма да го понесе, ако разбере, че синът му участва в набезите ви.

— Само заради това ли?

— Е… поколеба се тя и след малко продължи: — И защото е още малък.

— Та той е на твоята възраст!

— По-голяма съм с една година.

— Това няма значение! — натърти Мън.

— Знаеш много добре, че хората са различни.

— Това ли е причината?

— Да.

Той бавно се наведе и я целуна. Това бе един от миговете, когато двете същества в нея се сляха. Мън обгърна раменете й и докато стоеше в оскъдната светлина на лампата пред отрупаната с мръсни съдове маса, която се виждаше през отворената врата на трапезарията зад него, вперил очи в голата стена, почувствува да го изпълва радост и сигурност, които в този момент му се сториха неповратими.

— Майчице! — сепна се изведнъж Лусил и се откопчи от прегръдката му. — Представяш ли си Марта да влезе за чиниите и да ни види?

— Представям си — отвърна Мън с глас, който я накара да го изгледа въпросително.

— Хубаво ще я вапцаме — отбеляза простичко тя.

— Сигурно — съгласи се той. — Сигурно…

— Сигурно, я — повтори тя, — но няма защо да правиш тази кисела муцуна — и се разсмя. — Усмихнеш ли ми се сега, тази нощ ще се отбия при теб. Дори ако е речено да замръзна, докато идвам.

— Не е там работата — отвърна Мън.

— Благодаря! — въздъхна престорено Лусил и се закани на въображаемата публика: — Да ти умра на кавалерството!

— Не това исках да кажа! — възпротиви се той.

Ала не знаеше какво точно имаше предвид. Двете същества, които му се стори, че в мига, в който се наведе и я целуна, се сливат в едно, отново рязко се разграничиха. Както и преди сега пред него имаше две жени — едната, която се шегуваше с баща си, тананикаше си разсеяно откъси от песнички и подхващаше ту една, ту друга домакинска работа, трополейки игриво с токчетата си по голите дъски, и другата, която тази нощ щеше да застане в неясните очертания на бялата врата и с пръст на устните да приближи до леглото му. Поклати глава.

— Какво има? — учуди се Лусил.

— Нищо.

— Не е нищо.

— Обичаш ли ме? — попита Мън.

Негърката влезе в трапезарията и шумно започна да прибира чиниите.

— Да — отвърна Лусил.

— А ще се омъжиш ли за мен?

— Шшшт! — отново го предупреди с пръст на устните тя и кимна към негърката.

— Ще се омъжиш ли за мен? — повтори той, без да й обръща внимание.

— Може би, но само ако не крещиш. Ти си по-лош и от татко!

Беше повдигал този въпрос и по-рано, но Лусил винаги отговаряше с недомлъвки. От няколко седмици обаче не го бе задавал. Бе започнал да свиква и да приема положението такова, каквото е, тъй както очевидно го приемаше и тя, без да се мъчи да го затваря в някакво точно определение. Но едва бе започнал, защото понякога, когато тя лежеше до него или говореше с другите, а той доловеше ту ненадейна промяна в гласа й, ту някой жест или дори когато беше сам и си спомнеше отведнъж колко различен бе сегашният му живот от този, който бе водил доскоро, или от онзи, който бе предполагал, че ще води, отново изпитваше глада за яснота и сигурност и той го караше да се вкопчва в обещанието й, сякаш то беше символ на всичко, което щеше да го засити. В стремежа си да изтръгне това обещание Мън по-скоро заприличваше на човек, опитващ се в многообразието и хаоса на данните да открие макар и условна връзка, хипотеза, върху която да направи изчисленията си. Но Лусил не се обвързваше. Отдавна не я бе карал да му обещава, всъщност от нощта, когато стояха премръзнали един до друг до прозореца в стаята му и наблюдаваха лумналите пламъци на иначе тъмния хоризонт.

Преди да забележат огъня, Мън й бе предложил да се омъжи за него, а тя бе отвърнала:

— Може би, но когато му дойде времето.

— Не ме ли обичаш?

— Обичам те.

— Тогава защо не ми обещаеш?

— Не мога. Това е безразсъдство, а аз не съм дотам смела. Все едно да предизвиквам съдбата.

— Глупости!

— Безразсъдство е, а нямам смелост. Нямам!

— Глупости — бе повторил Мън и беше забелязал, че тя плаче. Плачеше беззвучно, но той бе усетил как леглото се разтърсва под напора на потиснатите ридания. — Какво има? Кажи ми, какво има?