Робърт Уорън - Нощен ездач

— Съжалявам, че заминаваш.

— Ти не си виновен за това! — отвърна Граймс.

Когато Мън излезе от сенчестата пътека и се запъти към смътно очертаната ограда от варосани колове, изпод сайванта до портата изникна нечий силует и се спря да го изчака. Докато приближаваше, видя, че е негър. После забеляза няколко привързани към коловете коне, за които очевидно не се бе намерило място при другите.

— Здрасти, шефе, да ти вържа ли коня? — рече негърът и посегна към юздите.

Мън скочи от седлото, подаде му ги и благодари.

— Нали си от господата, дето ще преспят тук? — полюбопитства оня.

— Да — кимна Мън. Сетне бръкна в дисагите и извади оттам увито във вестник пакетче.

— Питам, та да знам дали да я водя в конюшнята. Конете на господата, дето остават, вкарвам вътре — и като видя, че Мън се колебае, добави: — Мистър Бол каза направо да влизаш, ей там, в централната сграда. Отваряш голямата врата и си вътре.

— Благодаря — отвърна Мън и бутна бялата порта, която хлътна под ръката му и тозчас го оглуши дрънченето на палешници, нанизани на високо опъната тел. Току до него гръмна мощен хрипкав кучешки лай. След малко взе да му приглася и втори, нейде по-далеч.

— Не се бой — успокои го негърът. — Нищо няма да ти сторят. За тая вечер ги вързаха. Че не ги ли вържат, човек изядат и окото им не мигва. Няма лъжа. Голямо зло са! Тъй е, сър…

Отдалечавайки се, Мън продължаваше да чува негъра, който нареждаше нещо и току повтаряше: сър, та сър.

Песовете продължаваха все така да се дерат и докато крачеше по сухите листа към тъмната безформена маса на сградата. От прозорците се процеждаха струйки светлина. На хълма смътно се очертаваше силуетът на друга постройка, където също просветваше. Сигурно там живеят, реши той. Стигна до къщата и прокара ръка по стената, за да намери вратата. Първо срещна грапавата повърхност на една греда, а след това откри и процепа. Напипа мандалото, вдигна го и влезе.

Въпреки че очите му не бяха привикнали към ярката светлина, когато пристъпи в дългата стая, от вниманието му не убягна възцарилото се напрегнато мълчание. Всички стояха с гръб към него. Той тихо притвори вратата, свали ръкавиците и палтото си и се запъти към по-близката от двете камини, които отопляваха помещението.

— Това е — обади се някой в другия край.

Сетне отново се възцари тишина, нарушавана от време на време от неспокойното потъркване на нечии ботуши о дъсчения под. Присъстващите бяха на групички, насядали върху чиновете или облегнати на стената. Надвесен над някакъв лист хартия, доктор Макдоналд стоеше до другата камина. След малко вдигна глава, обходи с поглед насъбралите се и рече:

— Заради току-що влезлия мистър Мън, ще го прочета още веднъж.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — извини се Мън, — но просто не си дадох сметка за разстоянието.

— Това е писмо, получено от мистър Мърдок. Докторът кимна с длъгнестата си глава към облегнатия на стената до една от скобите за лампите плещест чернокос мъжага и добави: — Без подпис. — Той се усмихна поверително на останалите като човек, който смята за излишно да подчертава смехотворността на положението, и зачете:

Драги мистър Мърдок,

За теб самия ще е по-добре да натириш неграта и да наемеш бели арендатори, както подобава на всеки бял. Дойде ли януари, постарай се да си намериш неколцина бели работяги и да пръждосаш онез чернокожи мерзавци!

— Не е необходимо да ви казвам как е реагирал мистър Мърдок — заключи докторът и сгъна писмото.

— Че то не е тайна за никого! — наежи се Мърдок и се отправи към огнището, до което стоеше Макдоналд, изхрачи се върху горящите пънове и се обърна към останалите: — Не се е родил оня, дето ще ме учи кой ще работи на земята ми и кой — не! Поне докато банката не ми я вземе! — пак се изплю и се върна на мястото си, като добави: — Но трябва да ви предупредя, че не се ли обърнат нещата, много скоро и това ще стане.

— Други пък твърдят, че никой не може да им нарежда кога да си продават тютюна — подметна Бърдън. — Говоря за ония, дето ги е стегнал чепикът.

Докторът се ухили.

— Кажи-речи е така — призна той, — но има и разлика. Сега…

— Хайде де! — обади се Крисчън. Мън не го беше забелязал, защото седеше сгърбен на един чин и неколцина го закриваха от погледа му. — Хайде де! — повтори той. — Чепикът ги бил стягал! Бога ми, аз пък ви казвам, че моят никога няма да ме стегне! Поне до някое време другите ще ги стяга!