Робърт Уорън - Нощен ездач

— Виждам, че ти е счупил ключицата — забеляза доктор Макдоналд.

Човечецът го погледна сериозно и отвърна:

— Не зная как я викат, ама на парченца я направи — и загорялото му невзрачно, но момчешко личице засия в усмивка.

— Е, ако не сте чували куршум да пищи край ушите ви, сега вече ще чуете. И ще ви се стори по-ужасно от всичко, което изобщо можете да си представите.

— Та чак ще ви преседне — добави човечето.

— Не ми и трябва да го чувам! — повтори Мърдок.

Дребничкият въпросително изгледа доктор Макдоналд и попита:

— Вие какво, да не сте били в Куба?

— Не — отвърна оня.

Мъжете един по един се отдалечиха и подхванаха приказка край огъня. Някои вече посягаха към палтата и сюртуците. Човечето остана само с все още запретната риза и бельо, а белегът лъщеше на рамото му. То сведе очи към него и внимателно, сякаш все още можеше да го заболи, го бодна с пръст. Погледна скришом към останалите, но те вече си пожелаваха лека нощ. Закопча се, навлече вехтото палто, нахлупи черната кожена шапка с наушници и се присъедини към най-голямата група.

Хората започнаха да се разотиват по двама, по трима. Професор Бол стоеше до вратата и се сбогуваше с всеки поотделно. Най-сетне, с изключение на Мън, Крисчън и още трима, живеещи край Бардсвил, всички си отидоха. Тия тримата бяха наобиколили доктора край една от камините. Професорът се приближи към тях и рече:

— Господа, мисля, че събранието протече много успешно.

— И слава богу! — отбеляза единият от останалите — мургав човек с тънък нос и виснали мустаци с пясъчен цвят. Казваше се Пийбълс и живееше нейде около Монклер. Говореше мудно, а когато свърши, се изплю върху тлеещата жарава.

— А как ще погледнат твоите хора на тая работа? — попита докторът.

— Няма да мъркат — увери го оня. Във всеки случай не много. Толкова отдавна гладуват, че са готови на всичко. Вземете мен например! — и се удари в гърдите.

Не съм по-различен от другите, ама какво само ми е минало през главата! Да не мислите, че ми е лесно да имам осем деца, дето си увиват краката в кълчища, за да излязат? Затуй съм готов на всичко! И не съм единствен!

— Тъй или иначе твоят високопоставен съсед няма да влезе в Сената — отбеляза доктор Макдоналд. — Това вече е нещо, макар че спечели делото срещу нас и си прибра проклетия тютюн. Но сумата, дето му я дадоха от „Дисмюкс“, ще му държи топло още дълго време.

— Че му платиха, платиха му, дума няма — рече Пийбълс, — ама той пръсна луди пари по кампанията.

— И да го бяха избрали — намеси се Крисчън, говорейки сякаш на себе си, — никога нямаше да стигне дотам, дори ако трябваше собственоръчно да му откъсна главата!

Оня го погледна и кимна навъсено:

— Не си единственият, дето му се кани.

Доктор Макдоналд се зае да подрежда нови цепеници в огнището, но професор Бол му напомни, че не е необходимо, защото утре е събота и няма часове. После започна да гаси една по една лампите, а останалите си взеха палтата. Пийбълс попита дали наистина няма да ги притесни ако остане, но докторът го увери, че място се намира, тъй като някои момчета от петък вечер до неделя си отивали по домовете. Последната лампа бе загасена и в дългата стая проблясваше единствено огънят. Докторът отвори тежката врата.

Студът ги перна досущ като шамар. Мън вървеше няколко крачки след другите. Вдигна очи към непрогледния купол на мрака над дърветата и пое дълбоко режещия дробовете леден въздух. Чувстваше се каталясал, но затова пък някак лек, спокоен и пречистен, като човек, който след дълго боледуване излиза на въздух. За пръв път от месеци насам спа непробудно и спокойно. Когато притвори очи и потъна в дебелия дюшек на голямото легло, изпита приятното усещане, че пропада безвъзвратно в някаква бездънна пропаст.

Около единайсет през нощта на трийсети декември повечето от жителите на Бардсвил вече спяха. В баровете все още будуваха неколцина клиенти, облакътени на тезгяха и загледани в отраженията си в огледалото, или застанали нейде встрани с чаша в едната ръка, вдигнали другата в подкрепа на спорен въпрос. Съдържателите вече поглеждаха към часовниците и с подчертано равнодушие сновяха насам-натам. Във фоайетата на двата хотела все още мъдруваха групички, но разговорът вече не вървеше. По улиците в търговската част се шляеха няколко хлапета и младежи, хвърляха фишеци, които експлодираха с глух ехтящ тътен между сградите, а после на свой ред избухваха в продължителен смях. Други стояха по ъглите под лампите с мушнати в джобовете ръце и сгърбени от студа. Но по-отдалечените улици бяха пусти. Под оголените кленове от време на време се мяркаше някой забързан минувач, а под стъпките му тухленият паваж отекваше със слаб равномерен и кух звън и само тук-там през порталното прозорче или изпод спуснатите транспаранти се процеждаше мъждива светлинка.