Робърт Уорън - Нощен ездач

— Трябваше! — прекъсна го Мърдок.

— Бога ми! — избоботи Крисчън, ставайки от мястото си и оглеждайки се кръвнишки, но си седна, преди да довърши изречението.

— Това беше грешка — продължи Мън. — Но стореното си е сторено! Повтарям — грешка, защото когато се борехме против компаниите, трябваше да вдигнем ръка и против своите. Против всички онези, които не виждаха и не разбираха, но все пак бяха наши хора. Сега обаче въпросът стои другояче. Всичко е ясно като бял ден. Или те, или ние! Когато ударим…

— Какво? — зина някой.

— Да, когато ударим — бавно продължи Мън, — когато ударим, всичко ще бъде ясно! И този път няма да сме шепа мъже с няколко кибрита и кутия газ! Не! Ще бъдем хиляда! Две хиляди! Колкото е необходимо! Всички! В колона! Тогава… — и в този миг беше сигурен. Издълбоко в него се надигна категоричното му и твърдо убеждение, което го погълна като порой и той вече не чуваше думите си — всичко ще бъде различно! Всичко ще бъде ясно като бял ден!

Пърси Мън бавно се отпусна върху една от пейките до стената и се облегна на чепатите пънове. Гласовете продължаваха да отекват в ушите му. Те щяха да тръгнат. В момента гласуваха и щяха да гласуват да тръгнат. Мускулите му се стегнаха, а кожата по гърба и раменете му настръхна. Дори и през дебелото палто усещаше колко грапави и твърди са пъновете, на които се беше облегнал, но заслушан в гласовете, лека-полека се отпусна.

Да, щяха да тръгнат. Решиха най-напред да ударят Бардсвил. А това беше добре. Най-големия — най-напред! Някой предложи да е преди Нова година. Че и по-рано, обади се друг. По-рано!

— Трябва ни време — отбеляза доктор Макдоналд. — Не бива да се прибързва. Може досега да сме бързали, но този път не бива. Работата трябва да е сигурна.

— Време ли! Та колко още ще чакаме? — попита трети.

— До Нова година трябва да сме готови! — отвърна докторът. — Необходимо е хората да се обучат, а за това се иска време. Няма да успеем да подготвим всички, ала и няма да ни потрябват всички, нужни са ни около хиляда души, да речем.

Тогава някой подметна:

— Ако решите да са повече, мнозина ще дойдат отдалеч и ще им трябва половин ден. А други и цял ден ще пътуват.

— Повече не ни трябват! — отвърна докторът. — Според мен и тези ще стигнат. По-късно… — и без да го поглежда, Мън знаеше как в това кратко мълчание той се усмихва непринудено и уверено, като по всяка вероятност размахва незапалената си лула. Сетне го чу да продължава: … — може би ще имаме нужда и от още!

— Да — обади се някой, но Пърси Мън не разпозна гласа. — Има и други градове, и други складове, при това големи!

А докторът ги увери, че няма дълго да чакат, поне не толкова, че компаниите да успеят да предприемат нещо. Нямало да простят дори и на Бардсвил.

Мън се присъедини към групата. Спореха относно подготовката и обучението, за това колцина ще влязат в Бардсвил пеш и дали да опожарят, или да взривят складовете. Тогава някой полюбопитства дали ще се стигне до бой.

— Във всеки случай ще сме в по-изгодно положение — рече друг.

— Не е изключено и до бой да се стигне — призна доктор Макдоналд, — но ще се мъчим да запазим преимуществата си. Момчета, вие чували ли сте някога куршум да ви свирва край главите?

— Не ми и трябва — подхвърли Мърдок.

— Мисля, че съм чувал — обади се един.

Беше дребен жилест човечец, с излята сякаш в калъп черна валчеста глава, която напомни на Мън за малък кафяв и твърд кестен. Човечецът каза, че бил в Куба.

— Доста време — поясни той, — и май съм чувал не един и два да ми свирват край главата — изхлузи едната си ръка от ръкава на палтото и започна да разкопчава ризата. — Имаше обаче един, дето не го чух — запретна ризата и дебелото вълнено бельо и оголи рамо. — Да, намери се един, дето не ме подмина.

Човечецът тикна рамо току под носовете им. В стегнатата мускулеста плът имаше звездообразна вдлъбнатинка, голяма толкова, че върха на палеца си да тикнеш в нея, сбръчкана и много светла в сравнение с кафеникавата му кожа. Той огледа предизвикателно и с едва прикрита гордост лицата на взиращите се в нея мъже.

— Дявол да го вземе! — възкликна един и посегна да докосне с пръст белега.

— Куршум от маузер — рече дребничкият жилест човечец. — С такива стреляха ония копелета там — врътна очи към белега, сякаш за да се увери, че си е на мястото, и добави: — Смешното е, че изобщо не боли. В мига, в който те разпори, де. Ама изобщо! Гътна ме обаче — замълча, а след това доуточни: — Край Сантяго беше.