Робърт Уорън - Нощен ездач

Сега и той много често бе сам, при това по собствено желание. Макар да знаеше, че в кантората го чака цял куп работа и че едно подир друго просрочва делата си, не можеше да намери сили да отиде в града, да се види с хората, с които се бе срещал не веднъж и не дваж, и то с удоволствие, за да им каже неща, които толкова често бе изричал, и да седне на бюрото, както едно време. Ходеше единствено когато работата вече съвсем не търпеше отлагане или когато секретарката му се обадеше по телефона, за да му напомни за някоя важна среща.

Най-странното бе — и той с всеки изминат ден все повече и повече се убеждаваше в това, — че заминаването на Мей като че ли го радваше. Сякаш си отдъхна, когато късно заранта след смъртта на Тривелиън отвори очи и откри, че в къщата няма никой освен готвачката негърка, която мълчаливо сложи закуската отпреде му и се вторачи в него с прикрито, при все това безочливо любопитство. Събуди се на кушетката в дневната и се загледа в тавана, докато напиращото усещане за тревога, загуба и самота се уталожи, подобно на кристалите на наситен разтвор, и фактите се избистрят в своята последователност в паметта му.

От лежането на кушетката тялото му бе вдървено и изтръпнало, а устата му беше пресъхнала като след препиване. Надигна се бавно и се отправи несигурно към прозорците, гледащи към двора пред къщата. Дръпна завесите и слънцето нахлу в стаята с целия си блясък. Светлината, която струеше върху перваза и се разстилаше в краката му, осветяваше изтърканите места по килима и като че ли опровергаваше спомените му. Килимът беше в преобладаващ наситеносин цвят, на големи, също сини цветя, но беше толкова износен и избелял, че на много места шарките вече не личаха. Той забеляза в краката си грубите кафеникави нишки на основата, тъй като точно тук мъхът почти се бе протрил. Тук сутрин и вечер бяха заставали хора, за да нагласят пердетата, или, останали сами в стаята, да хвърлят един последен поглед към двора и пасището оттатък кленовете. Пърси Мън неволно се замисли за тях — за майка си, за баща си, за роднините и слугите, чиито имена и лица бе забравил, за всички онези, които бяха умрели преди неговото раждане, и си рече: Аз не приличам на никого от тях. Извърна се рязко и съгледа лампата върху мраморния плот на масата. Шишето беше сухо, филтърът прегорял, а стъклото — опушено. Беше заспал, без да я угаси, и тя бе изгоряла през нощта, а може би и на разсъмване.

Разбра, че Мей си е тръгнала много рано. Изпратила готвачката да каже на стария Мак да запрегне двуколката и старецът я откарал. Около десет и половина, както се разхождаше из двора, забеляза, че Мак бавно се задава от долния край на алеята. Изчака до портата, но както се бе привел над поводите, негърът очевидно не го забеляза и отмина. Пърси Мън отиде в конюшнята. При влизането му оня си даде вид, че изцяло е погълнат от грижите около един скъсан ремък.

— Къде си ходил? — попита Мън.

Негърът продължи да се занимава с ремъка.

— Отговаряй, като те питам! — кресна Мън.

— Сега, мистър Пърс. Само да оправя това тук и ще отговоря — отвърна негърът. — Ставите така ме въртят, че май вече за нищо не ме бива. Уж топлото било по-добро от студа, а ей на, топло е, пък…

— Къде си ходил? — повтори Мън.

— В родното й място — смънка Мак, без да откъсва очи от ремъка.

— При леля й, мис Бърнам?

Негърът кимна и продължи заниманието си. Пърси Мън се обърна и се прибра в къщи.

След два дни някакъв човек пристигна с кабриолета на мис Бърнам и поиска дрехите на Мей. Пърси Мън си беше у дома. Стоеше насред голямата стая на горния етаж, докато готвачката ги тъпчеше по куфари и сандъци. Знаеше, че сега е моментът да яхне кобилата, да отиде в имението на мис Бърнам и да поговори с нея. Докато стоеше така, загледан в роклите й, които се диплеха небрежно една връз друга, беше сигурен, че ако отиде и поговори с Мей, тя ще се върне. Не знаеше какво точно ще й каже, нито пък какви мисли и чувства ще изразят думите му. Просто му мина през ум: „Ако отида да поговоря с нея…“ Но не отиде. Остана там, сякаш бе пуснал корени, а след малко негърът със смирен и извинителен поклон започна да товари сандъците и куфарите.

Мън стоеше до прозореца в спалнята, загледан в двуколката, която се отдалечаваше. След това обходи с поглед стаята, кръстосвайки напред-назад, като че ли искаше да открие нещо, което не е на мястото си. Привечер се посъвзе. Спокойствието му го озадачи както и в нощта на Тривелиъновата смърт. То бе дълбоко и пълно, но в същото време и опасно като огромна канара, висяща на косъм над някакъв пролом, така че рано или късно един полъх на вятъра или несъзнателното помръдване на някоя земна твар би било достатъчно, за да полети надолу и да се разбие.