Робърт Уорън - Нощен ездач

Не обичаше да говори за миналото и пренебрегваше въпросите му. Всъщност тя помнеше твърде малко. Отхвърлила беше и спомена, защото от него винаги кълни представата за определено и осмислено бъдеще, както и равносметката за миналото. Колкото и парадоксално да беше, снимките, задръстващи стаята й, които изобщо не поглеждаше, като че ли бяха символ на нейната дисциплина — трофеи от превъзмогнати изкушения. Но дори след като беше прозрял логиката на отрицанието и величието на нейния подвиг, Пърси Мън продължи още известно време да си задава ненужни въпроси и да гради предположения.

През цялото време, докато беше във Филаделфия, я навестяваше най-редовно. Нищо не ги свързваше и знаеше, че и той за нея не представлява нищо повече от един безсъдържателен силует. Посещаваше я не от състрадание, защото отлично знаеше, че тя не желае компанията му. Вярно, във Филаделфия се чувстваше самотен, но не заради това ходеше там. Знаеше, че тя няма какво да му каже, нито пък той на нея. Посещаваше я, но не за да облекчи самотата си. Връзката им приличаше на единението на богомолец със студения, бездушен, сив и непоклатим камък, от който е изсечено божеството. Тя бе също тъй бездушна и неумолима като съдбата, защото във вените им, макар и по малко, течеше една и съща кръв. Имаха един и същи прародител — човек, чието име Пърси Мън не знаеше или пък бе забравил и чиито кости отдавна гниеха в някое запустяло крайпътно гробище във Вирджиния.

Веднъж разказа на Мей за посещенията си при мис Спрейг. Описа къщата и квартала, начина, по който го зяпаха немците в коридора, всички подробности от стаята и живота, който тя водеше в нея, и плахо спомена как се бе чувствал, когато седеше там и й четеше вестника.

— Много хубаво си постъпил, Пърс! — възхити се Мей и одобрително го потупа по ръката. — Сигурна съм, че й е харесало.

— Ами, ни най-малко!

— Но това е ужасно! Как е възможно, след като толкова много си направил за нея?

— Не съм го направил заради нея! — сопна й се той. — А заради себе си!

Точно така беше, заради себе си го бе направил. И чак сега, след толкова години, го разбра.

— Заради себе си ли? — удиви се жена му.

— Да, заради себе си!

През последните летни дни Мън доста често си мислеше за мис Спрейг. По времето, когато си създаваше клиентела и целият му живот бе погълнат от Мей, тя се бе превърнала просто в един епизод от миналото, за който рядко се сещаше. Но сега, когато Мей вече я нямаше и се случваше дни наред да не отиде в града, а да си стои у дома сам, споменът за мис Спрейг и размислите, на които го навеждаше, започнаха да заемат почти такова място в живота му, както и навремето във Филаделфия. В това нямаше нищо странно, решаваше той, защото в дните и нощите на бездействие случките от миналото, които в устремения напред бяг на надежди и задължения сякаш се отдръпваха в далечината, като мярната от движещ се влак гледка, сега изведнъж, при това едновременно, станаха толкова важни, че той чак се изненада. Анализираше ги, за да открие в тях някакво обяснение, някакъв ключ към настоящето, а сетне, объркан, се опитваше да ги прогони от съзнанието си.

Не знаеше дали мис Спрейг е още жива. След смъртта на майка му дойде едно-единствено писмо. Беше я уведомил за нейната кончина и след няколко седмици получи отговор, в който тя изказваше съболезнованията си относно смъртта на мисис Мън и му съчувстваше в скръбта. Писмото бе кратко и сдържано, почти анонимно.

Сега, толкова години след тази случка, изпита желание да й пише, но се отказа, защото още в същия миг се убеди, че отговор няма да получи. Да му отговори за нея би означавало да изневери на себе си, да прояви слабост. Жива или мъртва, тя вече бе надмогнала подобни отстъпления. Беше сигурен, че писмото, което му изпрати по повод смъртта на майка му, бе наистина последно.

И сега, сам през повечето време, застанал насред двора, разхождайки се из нивите, седнал вечер на верандата, любувайки се на промяната на времето или вперил очи в мрака над леглото, понякога се замисляше какво всъщност представляваше уединението на мис Спрейг. Опитваше се да се пренесе през времето и личните задръжки и да проникне в тази нейна необикновена самота. Сега си спомняше, че във Филаделфия, когато самият се чувстваше самотен и обзет от носталгия — а той наистина живееше твърде уединено през тези години, — се чудеше как е възможно някой да е толкова сам, толкова откъснат от света и толкова затворен в себе си, като мис Спрейг, и въпреки това да продължава да живее.