Робърт Уорън - Нощен ездач

Накрая слезе от коня и повърна в крайпътната трева.

Хвана се за стремето и изчака да дойде на себе си. Когато стигна до потока, който пресичаше пътя под малкия дъсчен мост, отново спря. По брега нагъсто растяха дървета и тревата, в която коленичи, беше мека. Потопи ръце в ледената вода, като намокри и ръкавите. Загреба с шепи и си оплакна устата, после отпи. Наведе лице и го разтърка под водата, притискайки ръце към очите си. Усетил студа й, изведнъж се замисли как ли се е чувствало лицето на Тривелиън във вира? Там, в каменоломната. Оня каза, че бил паднал във водата. Скочи толкова рязко, че се олюля. Вторачи се в течащата вода. Изглеждаше черна под ниско сведените дървета. Човек ляга във водата, тя го покрива, прониква го и тогава самият той става частица от нея. Водата, която току-що жадно беше изпил, бе студена и блудкава. Отново му се повдигна, но този път се овладя.

Изведнъж ядно заби пестник в дланта на другата си ръка и възкликна:

— Глупак! Проклет глупак! Жалък и проклет глупак!

Поолекна му и продължи пътя си. Всичко му се струваше толкова познато, сякаш вече го бе преживял. Както и преди впери поглед в онази, далечната точка и като че ли изоставил тялото си, устреми се към нея с цялото си същество. Така бе погълнат от това усещане, че когато приближи дома си и съзря слаба светлинка в един от прозорците на долния етаж, дори не се учуди. Видя я, прие я и — толкоз!

Отиде право в конюшнята и разседла кобилата. Тъй като имаше ключ само за главния вход, но не и за другия, върна се през двора по кленовата алея. Под стъпките му прошумяха няколко рано окапали листа.

Едва когато отвори вратата и застана на прага, все още с ключа в ръка, най-сетне осъзна какво означава тази светлина, която виждаше да се процежда в коридора от полуоткрехнатата врата вляво. Беше казал на Мей, че вероятно ще се върне много късно, че не е изключено и да не се прибере, та затова да повика Роузи да спи при нея. Внимателно затвори външната врата зад себе си.

— Пърс? — чу името си той. Беше гласът на Мей.

Застина с ръка на дръжката. Тогава тя излезе в коридора и дребничката й фигура се очерта в бледата светлина, идваща от стаята зад нея.

— Пърс — повтори Мей.

Опита се да й каже нещо, но от устата му не се отрони звук. Гърлото му бе пресъхнало и свито.

— Какво има, Пърс? — повиши тя тон и го погледна право в очите.

— Нищо — успя да промълви Мън и пристъпи към нея.

— Но, Пърс…

Той я гледаше, без да знае какво да й каже.

— Има, Пърс! — и тя отстъпи, все така пронизвайки го с поглед.

Без да се обръща, Мей бутна вратата зад себе си и прекрачи прага на стаята. Мън я приближи, тя отново отстъпи крачка назад, произнасяйки името му, и неопределено махна с ръка.

Фитилът на лампата върху масата беше толкова намален, че пламъкът едва мъждукаше, хвърляйки неясни сенки само в ъглите и по пода. Но русата й коса привличаше дори и тази нищожна светлина. Беше я разпуснала. Носеше синьо кимоно, което изглеждаше прекалено голямо за нея. Когато вдигна ръка, набраният, свободно падащ ръкав подчерта още повече безпомощността и безсмислието на жеста.

— О, Пърс! — изхлипа тя. — Не мога повече! Какво става с теб?

— Нищо — отвърна Мън, докато тя продължаваше изпитателно да се взира в него.

— Вече и дума не ми казваш — промълви тъжно Мей и отново направи същия жест. — Нито думица!

Той се пресегна, сякаш искаше да придърпа към себе си потръпващото кимоно, но тя бе твърде далеч…

— Кое време е вече, а ти чак сега се прибираш! И при това си пил, Пърс, пил си уиски!

— Не съм — отрече той.

— Какво става, Пърс? О, Пърс!

— Я стига! — кресна той, пристъпи бързо към нея и я сграбчи за раменете.

— Боли…

— Брей!… — изръмжа той и я притисна още по-силно към себе си.

Започна да я целува по лицето.

— Недей, Пърс! Стига! Недей, искам да си поговорим!

Той обаче продължаваше да я притиска и в един миг я изблъска от другата страна на масата.

— Не! Не! — извика тя и в гласа й прозвуча отчаяние.

— Да! Да! — отвърна той.

— Не, не сега!

Мън обаче не й обърна внимание.

— Недей, може би по-късно… — тя се опита да го отблъсне и този път освен отчаяно, гласът й прозвуча подмилкващо-лукаво, ала безнадеждно.

Вече я беше повалил на дивана зад масата, когато тя започна да му се противи със сила, която никога не бе подозирал у нея. След малко обаче ненадейно се отпусна като труп, макар че ръцете й продължаваха да потрепват на гърдите му, изразявайки сякаш нежелание и отвращение.