Робърт Уорън - Нощен ездач

Отведоха конете в горичката. Мъжете се повъртяха, повъртяха и току се скупчиха нагъсто.

— Да изчакаме да видим дали не са чули кучето — предложи някой.

— Не! — процеди Мън. — Никакво чакане!

Мъжете наместиха маските на лицата си. Без повече приказки двамина се отделиха и тръгнаха към задния двор на къщата, заобикаляйки гъсталака край оградата. Скоро се изгубиха от поглед.

— Да вървим! — заповяда Мън.

Все още на група, останалите се отправиха към портата. Мън внимателно я отвори. Безшумно прекосиха двора, стигнаха до къщата и се прилепиха до стената от двете страни на вратата. Един, които не носеше маска, само бе нахлупил ниско шапката си, застана пред нея, вдигна ръка и похлопа. Отначало отвътре не се чу никакъв шум. После като че ли някой се размърда до прозореца. Те се притиснаха още по-плътно до стената, но оня пред вратата не помръдна. В къщата се разнесе трополене.

— Почакай! — чу се нечии глас.

Вратата леко се открехна и в процепа се изправи неясен мъжки силует.

— Здрасти — рече оня, без маската.

В този миг застаналият най-близо до вратата я запъна с крак и като опря револвера си в Тривелиън, нареди:

— Излизай!

Втори, също с револвер, се спусна към вратата и със силен удар я отвори широко.

Тривелиън колебливо пристъпи напред и бавно вдигна ръце над главата си.

От вътрешността на къщата се разнесе пискливият глас на жената:

— Харис! Харис!

— Какво искате? — попита Тривелиън.

— Излизай! — изкомандва единият.

Жената отново изпищя:

— Млъквай! — кресна през рамо Тривелиън и обръщайки бавно глава към мъжете, промълви: — Какво сте решили? — Никой не му отговори. Стоеше почти гол, само с наметната върху раменете престилка, и се взираше в мъжете. — Какво сте решили? — повтори той.

— Тръгвай! — заповяда Мън.

— Може ли поне да се обуя?

— Тръгвай!

Отправиха се с бързи крачки към портата, като Тривелиън вървеше отпред, а двамината го следваха, опрели дулата на револверите си в гърба му. Бяха стигнали вече, когато жената отново извика, този път от прага. В черния правоъгълник на вратата изглеждаше като светло, зацапано, безформено петно.

— Харис! Къде тръгна, Харис?

— Прибирай се! — изръмжа той през рамо.

Тя хукна подире им, стигна средата на двора и проплака:

— Харис! Харис!

Двамината, спотайващи се зад къщата, притичаха и се присъединиха към групата, минавайки на педя от нея.

— Вържете го! — нареди Мън.

Завързаха ръцете на Тривелиън на гърба, качиха го на един кон и се метнаха на седлата. Мъжът, чийто кон бяха определили за Тривелиън, се настани зад гърба на друг ездач.

Преди и последният да яхне коня си, жената притича, но не към портата, а към най-близкия ъгъл на двора, на двайсетина фута от тях.

— Харис! — проплака тя. — Послушай ме, Харис не отивай!

Беше се хванала за коловете на оградата и се притискаше към тях.

Тривелиън се обърна и подвикна:

— Мога да изтърпя един пердах не по-зле от който и да било!

Последният от групата се метна на седлото и хвана юздите на коня му.

— Харис! — писна жената.

— Млъквай! — изкрещя той.

Отрядът се отдалечи в галоп по пътеката. Тя се спусна към портата, сякаш се канеше да ги последва, ала там се спря и отново я чуха да вика.

След около половин миля ездачите свърнаха встрани от пътя.

— Къде ме водите? — попита Тривелиън.

Никой не му отговори.

— Какво сте намислили? — настоя той. — Да ме линчувате ли? — и се озърна към покритите с маски лица около себе си. Те продължаваха да яздят, вперили поглед напред, сякаш нищо не беше казал. И тъй да е, пак няма да ме уплашите!

Скоро вече вървяха по обраслите с треволяк и буренаци коловози на стар черен път. Конете забавиха ход. От двете страни се извисяваха високи клонести дървета, а мракът беше непрогледен като в тунел. Небето обаче се бе попрояснило, защото облаците, забулващи доскоро звездите, започваха да се пръскат и да се отдалечават на север към хоризонта. Нямаше и вятър. Листата висяха неподвижно.

Внезапно излязоха на някаква просека, широка около четирийсетина ярда. За разлика от гъстия мрак досега, тук като че ли беше по-светло, а горе, където нямаше облаци, небето висеше ясно, просторно и бездънно. Отпред и отляво се чернееше гъста гора.

Отдясно откритото пространство преминаваше в стръмен скат, спускащ се почти отвесно към запустяла каменоломна. Там коловозите извиваха, за да продължат по другия, не толкова стръмен склон, и се губеха във водата, изпълваща огромната пропаст на петнайсетина ярда под тях. Ездачите излязоха от пътя и се насочиха през буренака към входа на каменоломната.