Робърт Уорън - Нощен ездач

— Не съм те молил — изръмжа Тривелиън.

— Не ти, жена ти ме помоли!

— Ни съм го искал, ни съм знаел, че го е сторила! Скимнало ти е, отървал си ме. В живота си никого не съм молил! Направил си го, защото така си искал.

— Ще ми се да не бях го правил! — натърти Мън.

— Пак щях да се измъкна — сви рамене оня.

Тривелиън, не ти ли е ясно, че въжето не ти мърдаше! Много добре знаеш, че щяха да те обесят. На шията щяха да ти го метнат, Тривелиън! — и като събра палци и показалци в кръг, тикна ги под носа му и залюля ръце.

Банкнотите паднаха на земята между тях.

— Щях да се измъкна! — упорствуваше Тривелиън.

— Това сега няма никакво значение — продължи Мън, отпусна ръце и като забоде десния си показалец в пропитата от пот синя риза пред себе си, добави: — Единственото, което има значение, е да се пръждосаш оттук! Казвам ти го, защото веднъж вече ти спасих живота, само затова ти го казвам и не се шегувам! — Той се приближи до Тривелиън толкова плътно, че помежду им едва ли имаше и осем инча разстояние, погледна го право в очите и кресна: — Тръгвай!

— Няма! — отсече оня.

Мън отстъпи рязко, сякаш го бяха ударили през лицето.

— Тъй да бъде! — рече и като снижи глас, добави: — Тъй да бъде, глупако нещастен!

— Досега още никой не е успял да ме сплаши! — заяви Тривелиън.

Пърси Мън изпитателно се вгледа в него и удари длани една о друга. Разнесе се сух тъп звук. Нейде в храстите някакво насекомо изскрибуца веднъж, после повтори. Той врътна пети в спечената пръст и без да се озърне назад, направи три крачки по посока на къщата.

— Хей! — провикна се Тривелиън.

Обърна се.

— Забрави си парите! — рече оня и с безразличие погледна търкалящите се в краката му банкноти.

— Ще ти потрябват — отвърна Мън и продължи.

— Нека изгният тогава — процеди през зъби Тривелиън.

След като зави зад ъгъла на къщата, Мън отново чу ударите на брадвата. Прекоси бързо двора и се метна на коня. Жената продължаваше да стои на прага, но той извърна очи и тя нищо не каза. Докато обръщаше кобилата, с крайчеца на окото мярна проблясъка на лъч върху острието на брадвата.

Яздеше по тясната, обградена от храсти пътека, която извеждаше на главния път. Отдясно зърна тютюневата нива. Тютюнът на Тривелиън. Стеблата му бяха залинели и повехнали, а изгорелите листа клюмаха. Не стърчаха наперено встрани, а висяха, сякаш жилките им отдавна бяха изгубили силата и устойчивостта си. Пръстта на лехите, а и на пътеките между тях бе суха, спечена и напукана. Имаше сивкав цвят.

— Инат земя! — изрече гласно Мън. — Инат земя!

Гледайки тази зле стопанисвана нива, хилавите жалки растения и изгарящото ги с огнения си език слънце, почувства ако не ненавист към Тривелиън, то поне нещо много близко до нея. Подобно усещане досега не бе изпитвал.

Продължи надолу по пътя. Отмина кедровата горичка и храсталака. Макар да не си признаваше и да се мъчеше да прогони спомена, знаеше много добре, че бе тръгнал към дома на Тривелиън с ясното намерение да го по пита той ли е убил Дъфи. Искаше да му каже: „Ти си го убил, Тривелиън! Отговори ми, така ли е?“ Но не го стори.

Каза нещо друго, защото го беше страх. Ала не от Тривелиън!

Ако се изключеше жегата, а сега бе дори прохладно, защото наближаваше краят на август, човек би рекъл, че това е същата онази нощ, когато преди около година яздеше пак оттук с двамината помощник-шерифи. Пътят е същият, помисли си той, аз съм същият и правя все същото, ала времето не е същото и онова, което правя, е друго. Но наистина ли е друго или само е изминало време? Тогава дойдох тук, за да намеря ножа, а сегашното ми идване е може би част от тази именно постъпка, неин завършек, осъществяване на една-единствена мисъл, на същото намерение или порив на волята.

Мъжете яздеха след него в колона по едни. Освен лекия шепот на копитата в праха и глухото, макар и рядко издрънчаване на подкова о камък, дълго време не се чуваше друг звук. Никой не обелваше дума.

А дали, макар и друго, помисли си той, не е все пак частица от същото действие, удовлетворяващо една-едничка волева потребност? Не обаче и на неговата воля. Не само и единствено на нея! Това, което правя сега, не е подвластно на волята, нито на моята, нито на нечия друга, тъй като в спомена няма воля, той е сам по себе си завършен и от един момент нататък е извън времето. Защото докато се поклащаше в седлото и предъвкваше спомена за онази нощ, той дори и сега се почувства откъснат от настоящето, като че ли то протичаше единствено в паметта му.