Робърт Уорън - Нощен ездач

— Толкова сериозно, че няма накъде повече — съгласи се Силс. — Питам се какво ли изобщо бихме могли да направим?

— Той положи клетва — напомни Бол.

Силс се обърна към Мън:

— Соръл каза, че ако това ще оправи нещата, би предпочел да му наброи петстотинте долара, макар че след това ще му се наложи да затяга колана. Според него обаче случаят рано или късно ще се повтори!

— Той положи клетва — повтори професорът. — Свещена клетва пред бога, каквато дадохме всички ние!

Но Силс продължи, без да го удостои с внимание:

— Мистър Соръл настоява той да бъде прогонен от нашата околия. И макар това да не е най-доброто разрешение, пак щял да бъде доволен.

— Но той се закле! — отново настоя професорът.

— Е, и тогава? — обърна се раздразнено Силс към стареца.

— Тогава… — повтори професор Бол и отново се загледа през прозореца в голата тухлена стена отвъд потока ослепителна светлина.

— Това ще решим не ние, а съветът — рече Мън.

— И то много скоро — добави професорът.

— Да, много скоро! — повтори Силс и поклати глава.

— Ние тук не можем да вземем никакво решение — продължи Бол. — Нямаме тази власт. Но все пак искахме да те уведомим, момчето ми, защото ценим твоето мнение.

— Благодаря, сър.

— Току-що го научихме. Случайно срещнахме мистър Соръл и той ни го каза. Беше разстроен и тъкмо се канеше да идва в града. — Професорът се надигна и протегна бинтованата си, подобна на бухалка десница на Мън. — А сега тръгвам, за да уведомя доктор Макдоналд и останалите. Трябва да се свика спешно заседание на съвета.

— Довиждане, сър — промърмори Мън и стисна бухалката.

Професорът се ръкува и със Силс, взе си шапката от масата и напусна стаята.

Останалите двама за миг се спогледаха, но очевидно никой от тях нямаше намерение да сяда.

— Е… — отвори уста Силс.

— Дяволска бъркотия! — възкликна Мън и огледа нервно стаята, като човек, който мисли, че е забравил нещо. После внезапно се обърна към Силс и изстреля на скоропоговорка: — Съжалявам, но трябва да тръгвам. Имам среща — и погледна часовника си, — а ето че вече закъснявам.

Сбогува се, изскочи навън и с бързи крачки се отправи по една странична уличка към хотела.

Докато чакаше негърът да оседлае и изведе кобилата му, се разхождаше напред-назад в преддверието на конюшнята, като набиваше с токове прогизналата земя под краката си и вдъхваше острия мирис на тор и аромата на сено. Стомахът му се беше свил на ледена топка, а жегата тегнеше отгоре му подобно на тежкия воден пласт върху устремен към дъното плувец — неумолимо, жестоко, от всички срани. Съжали, че бе изпил последната чаша.

Негърът изведе кобилата.

— Раничко си тръгвате днес, мистър Пърс, защо тъй?

— Никак дори не е рано! — сопна му се Мън и просто не можа да познае собствения си остър и раздразнен глас.

Изпита срам, който коварно разпали още повече гнева му, стисна челюсти и заби пети в хълбоците на кобилата. Животното подрипна като ужилено и той изведнъж се озова извън сянката на конюшнята сред ослепителния трептящ следобеден зной.

Излезе извън града и пое по пътя за воденицата на Мъри.

Прекоси малкото дървено мостче над рекичката, чиито вода сега бе застояла и покрита с жабуняк, и когато се изравни със сгушените един в друг кедри, дръпна юздите. Ето боровинките, ето ги бъзът и смрадликата. Листата на храстите бяха покрити с бял прах. Дъфи бе убит точно по това време на годината, в същия сезон. Беше същата суша, както и сега, а прахолякът кротко се пластеше върху неподвижните крайпътни листа. Когато тялото е паднало, белият прах го е приел като пухена постеля и омекотявайки силата на удара, се е вдигнал на малки облачета. И веднага е попил кръвта от раните. Тялото е било преместено от пътя в храсталака. Убиецът се е позавъртял на мястото, където е текла кръвта, озърнал се е и почти несъзнателно е започнал да го зарива с прах. Да, точно така трябва да е направил!

Застанал край пътя до кобилата си, Пърси Мън се вторачи в земята, сякаш очакваше да открие някоя останала следа, ала освен белия прах там нямаше нищо. Скочи на седлото и препусна.

Бараката на Тривелиън беше все същата, каквато я помнеше — кутийка от вертикално сковани дъски, прозиращи изпод отдавна изпадалата мазилка, клекнала направо върху отъпканата гола земя. До нея се извисяваше огромно каучуково дърво, от чиито корени пръстта сякаш се беше отдръпнала. В прахоляка под него се ежеше накокошинена ярка. Мън влезе през отворената дворна порта и се отправи към къщата.