Робърт Уорън - Нощен ездач

— Да пукна, ако се оставя някой да ме накара да си изсека собствения разсад! — възкликна един от слушателите. — Те ако щат да го секат, ала мен да накарат — никога!

— Лесно ти е на теб, че си нямаш разсад, Съгс! — подметна друг.

— Нито пък място, дето да го разсадиш — додаде Маккарти.

— Е, ако имах, искам да кажа!

— Не ми ги разправяй на мен тия! — продължи Маккарти. — Къде ще идеш, че няма да го направиш? Любезни-любезни, ама си личеше, че хич не си поплюват! Ти как я мислиш тая работа — да кръстосват до никое време наоколо и да си губят от съня? Та аз затуй сякох! Да, а и бързо работех, бога ми! Съжалявах само, че и в двете си ръце нямам по една мотика. Когато свърших, повториха, че им било драго, дето съм толкоз як и работлив. Направо награда съм заслужавал, рекоха, а после ми пожелаха лека нощ, тръгнаха си и ме зарязаха край разсадника. След малко и аз взех, че се прибрах.

Беше муден на вид дребен човечец, облечен в току-що изпран работен комбинезон, синя риза и вехто черно палто. В края на всяко изречение спираше, накланяше се напред и плюеше през зъби с тих съскащ звук. Пърси Мън не го познаваше. Опита се да си представи описаното от него, но то му се стори някак неправдоподобно, странно и преувеличено. Може и аз да съм бил някой от онези, рече си, а ето че сега седя тук и го слушам. Огледа крадешком насядалите по пейките и столовете и реши, че неколцина от тях като нищо биха могли да бъдат от нощните ездачи, че дори и от отряда, навестил мистър Маккарти.

Един от бръснарите подвикна:

— Мистър Мън, ваш ред е!

Мън стана и се отправи към стола. Докато седеше със затворени очи и лице, покрито с кърпи, от които се вдигаше пара, а до ушите му долиташе глухият и неясен говор наоколо, замисли се колко малко всъщност знае човек за другия, пък бил той и някой, когото среща всеки ден. „Мистър Мън, ваш ред е!“ — беше се провикнал бръснарят, обръщайки се към него по име. Познаваше го, назова го по име, но какво всъщност знаеше за него той или който и да било друг? Човек може да е за другиго просто един глух, неясен глас, подобен на тези, които чуваше в момента. Излегнат на стола, той си спомни как му прилоша и дори му се пригади онази нощ, когато за първи път вдигнаха човек от леглото. „Какво ще правите с мен?“ — бе попитал оня. Беше напълно спокоен. Същото гадене усети и по-късно, когато друг човек, Трайс го викаха, отказа да вземе мотиката, а Бънк Тривелиън без каквото и да било предупреждение го удари през лицето и от носа на оня изведнъж шурна кръв — изненадващо ярка и бистра на слабия звезден светлик. После Тривелиън му изви ръката на гърба и кресна: „Сега ще го направиш, мръснико, нали?“

„Пусни го!“ — бе заповядал Мън. „Пусни го или ще те убия на място!“, беше казал той на Тривелиън със съвършено спокоен глас, докато стомахът му се свиваше на ледена буца.

Измърморвайки нещо под покриващата лицето му маска, Тривелиън беше пуснал мъжа.

Тогава Мън се бе обърнал към него: „Хайде, мистър Трайс, вземайте мотиката и да приключваме!“, и човекът му се беше подчинил.

Това се бе случило отдавна, но ето че отново го преживяваше в съзнанието си, докато седеше излегнат в стола със затворени очи и покрито с кърпи лице, усещайки сладникавия вкус на парата върху устните си. То бе в него, бе неотменна част от него и сега, докато лежеше в стола, скован от мрака, с който сякаш се единяваше, когато затвореше очи. Представи си как стои на стъпалата, заобиколен от мъжете с бели маски и застаналия до тях мистър Трайс. Виждаше се много ясно, все едно от страни, като че ли беше зрител. Съвършено друг човек! Той, Пърси Мън, седеше на бръснарския стол, а там, на стълбището, друг някой произнасяше тези думи и вършеше тези неща, сякаш ги репетираше. Човек с неговото лице. Мина му през ум, че нощта всъщност е отражение на деня и връща образа на човека изкривен и променен до неузнаваемост, подобно на отражението в старо, напукано и зацапано огледало или пък в някое от кривите панаирджийски огледала, подобно на отражението в размътена вода.

На последния управителен съвет през май капитан Тод подаде оставка. Изчака да приключи обичайният дневен ред и бавно се надигна от стола.

— Господин председател — обърна се той към мистър Морс, който учудено го погледна, — с ваше позволение, бих искал да съобщя нещо на съвета.

— Разбира се — отвърна Морс, хвърли бегъл поглед към останалите и отново се вторачи в него.

Другите също впериха очи в изправената фигура на капитана. Нямаха обичай да стават при изказвания. Докато оглеждаше насядалите, лицето на капитана не изразяваше нищо. Любопитството накара Мън леко да се приведе напред и още преди Тод да е проговорил, той вече знаеше с абсолютна увереност какво ще последва. Оттегля се, рече си Мън, облегна се на стола и зачака.