Робърт Уорън - Нощен ездач

— Татко е като котките — намеси се Лусил. — Същински огромен, рижав, дърт котак с едно отхапано ухо.

— Вземи нощта, когато спа у нас, а аз те пресрещнах в коридора и те заприказвах. Бас държа, че те познах още преди кучетата да са те надушили! Събудих се и сякаш глас ми бе прошепнал: „Някой минава по дървения мост на пътя.“ В същия миг си рекох, това трябва да е Пърс. И старата мис Бел Кънингам току се обади, а тя има нюх като всичките ми други кучета.

— Татко има трогателния навик да нарича песовете си с имената на госпожиците, които е харесвал на младини — прекъсна го Лусил. — По този начин почита паметта им.

— Я ми налей още малко кафенце, Съки! — рече той и бутна чашата към нея, а тя веднага скочи да изпълни желанието му. — Та мис Бел Кънингам заджафка, а подир нея лавнаха и другите. Аз обаче си знаех много преди това! Като че ли глас ми подшушна в тъмното, когато кобилката ти удари копито в моста.

Лусил сложи чашата пред баща си.

— И аз бях будна доста преди старите изгори на татко да се разлаят — каза тя, като се наведе, за да сложи захар в кафето му. — Но тропот по моста не съм чула, възможно е и да не съм обърнала внимание. Само усетих татко, когато излезе в коридора и видях под вратата ми да се процежда светлина.

Мън се запита коя ли е нейната стая. Може би онази, пред която бяха застанали.

— Що приказки издумахте по никое време! — отбеляза тя и отново седна.

— Тъй беше — потвърди Крисчън и надигна чашата.

След като си легна, на Пърси Мън му хрумна, че причината Лусил Крисчън да не заспи не е кафето на баща й. Едва ли би седяла толкова време само заради него, а и той можеше сам да си го свари. Бе будувала, защото е знаела всичко. Беше казала, че е на люлката, защото било горещо, но онази нощ не беше от най-горещите. Бе будувала, защото е искала да се увери, че баща й ще се прибере. И не че се е страхувала. Това не можеше да се нарече страх, защото си спомни колко спокойно изглеждаше лицето й. Тя вероятно не би се разтревожила така, както биха се разтревожили повечето жени. Но все пак бе останала будна, за да види, че баща й се е прибрал.

На два пъти в началото на юни, когато Мън се върна заедно с Крисчън, Лусил не ги чакаше сама. До нея на люлката в двора седеше Бентън, синът на капитан Тод. Каза, че се е върнал от Вирджиния и много се радвал, че си е у дома. И двата пъти крепко се ръкува с Мън, а скоро след това се сбогува с всеки поотделно, възседна коня си и отпраши. По някое време на Мън му мина през ум, че момчето се заседява доста до късно с това младо момиче, но после реши, че Крисчън вероятно няма нищо против, защото иначе би намерил начин да го покаже. А и Лусил сигурно можеше да се справи сама.

В началото на юни всички вече знаеха, че Бентън Тод упорито задиря Лусил Крисчън. Това стана малко след като капитанът подаде оставка от управителния съвет на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн.

Някъде към средата на пролетта, с изключение на най-долнокачествения и обикновения тютюн, предназначен за емфие, сдружението бе разпродало всичките си налични запаси. Цената варираше от десет долара и деветдесет цента надолу по обичайните тарифи. Някои сделки, сключени през зимата извън контрола на сдружението, се оказаха далеч по-изгодни. Десет дни след последната разпродажба бе извършено и първото нападение над разсадниците.

По това време новият тютюн беше вече покарал — крехки бледозелени стръкове с тънички листа, набодени на гъсти туфи в разсадниците. Покриваха ги с платнища, докато дребните семенца покълнат и пуснат корен. Самите разсадници се правеха по южните склонове на хълмовете или нейде на завет. В тях пръстта беше рохка, свежа и черна. В тези оградени със стари тараби и колци места кълнеше цялата реколта на бъдещия сезон. Един як откос с мотиката можеше да унищожи хиляди фунта тютюн.

Само за една нощ бяха опустошени четирийсет и седем разсадника в три околии. Целият разсад на шестима от най-върлите противници на сдружението бе изсечен до корен. Останалите читирийсет и една лехи бяха унищожени само наполовина. Без предупреждения и без писма. Те и не бяха необходими, защото намеците бяха достатъчно ясни. За две седмици осемнайсет от четирийсетте и един стопани, чиито разсад беше наполовина изсечен, влязоха в организацията. Сториха го тихомълком, без много-много да обясняват на съседите, макар неколцина преди това да се бяха обявили открито против нея.

Шерифът и помощниците му отиваха на местопроизшествието. Гледката биваше неизменно една и съща: изровена на дупки пръст в дървената каса с отпорени дъски, по които все още се вееха парчета от платнището, отъпкана земя със следи от ботуши, а малко по-далеч — разринати буци, свидетелствуващи, че там са връзвали коне. Веднъж в храсталака до разсадника намериха мъртво куче, убито с удар в главата, вероятно когато е нападнало някой от бандитите. Тоягата, с която му бяха светили маслото, също се търкаляше наблизо. В засъхналата по нея кръв откриха няколко остри, четинести косъма.