Робърт Уорън - Нощен ездач

— Да. Джайлс и Уагнър дори по две. Техният разсад е напълно унищожен, а на останалите само наполовина.

— Уагнър, значи? — повтори Крисчън. — Аз пък си мислех, че едва ли не пръв ще се включи, а ето че не му е стискало. Да му се не види и плужекът макар! Явно нещо го възпира, но Джайлс — и той поклати глава, — той поне е мъж, същинска хала! Жалко, че тоя път сметките му излязоха криви! Чак ми става мъчно за разсада му!

— Така е — отвърна Мън, но вече толкова му се спеше, че едва си държеше очите отворени, а лампата трепереше в ръката му.

— Лека нощ — сети се най-сетне Крисчън.

— Лека нощ — отвърна Мън и се качи в стаята, зарязвайки го в тъмния коридор бос и по пижама.

Следващите два пъти остана, защото имаше съвещание на десетниците, но други две от нощите, които преспа там, отрядът на Крисчън бе също в действие. След като отвеждаха конете в яхъра и се отправяха към къщата, заварваха Лусил Крисчън да ги чака. Първия път тя стана от люлката в двора и се приближи до тях, стъпвайки безшумно по натежалата от роса трева, докато бялата й рокля рязко се открояваше в мрака. Вътре било душно и решила да поостане на хладина. Втория път ги посрещна във вестибюла, излизайки от тъмния салон с помътнели и кротки очи, сякаш току-що се бе събудила, а фитилът на лампата бе намален.

И двата пъти ги преведе през коридора покрай кушетката, на която с отметната назад глава спеше някаква негърка, чиито едва забележими в полумрака устни потрепваха от лекото похъркване.

— Нашата леля Каси — обясни Крисчън първия път. — Когато ме няма, идва да пази Съки от таласъми.

— Нищо подобно! Просто за да не съм сама — възрази Лусил Крисчън. — От таласъмите и сама мога да се пазя — и влезе в кухнята, вдигнала високо лампата в дясната си ръка.

— Бога ми! — възкликна Крисчън. — Бога ми, наистина е така! Сигурен съм, че и това може, от нищо няма страх! Ама от нищо ти казвам! Нали тъй, Съки?

— Във всеки случай не и от таласъми! — отвърна тя, тикна запалена клечка кибрит в стъкмената с хартия и съчки печка и разклати кафеника.

— Тъй си е! Да я беше видял само как се справи с Генерал Смътс! В цялата околия я се намерят, я не се намерят десетина души, дето да могат да го яхнат, но една сутрин нашата Съки взе, че се метна отгоре му и там си и остана! Възседне ли нещо, не я чакай да слезе! Едва ли има друг, дето да се оправя по-добре с конете! Няма лъжа! Вярно ли е, Съки?

— Да, обяздих го — кимна тя.

— Няма лъжа! — повтори Крисчън и лекичко я шляпна по задника.

Пърси Мън очакваше, че когато се обърне, ще я види изчервена или поне смутена. Не беше изключено и да се сопне на баща си. Ала нищо такова не последва.

— Че какво, не го ли обяздих? — ухили се тя.

— Няма лъжа! — утвърдително потрети Крисчън.

Както се беше отправила към шкафа, Лусил ненадейно се спря и силно го плесна по задника с опакото на ръката си. Изненадан, той изсумтя и понечи да се спусне след нея, но тя беше вече далеч и вадеше от шкафа някакво покрито блюдо. Затова само й се закани с пръст и възкликна:

— Видя ли я? Нали ти рекох, че с всичко на глава излиза! И таласъм да е, пак ще му види сметката.

Дъщеря му постави блюдото на масата, сложи две чинии и две вилици и отиде да погледне кафето.

— Аз не искам, благодаря — рече Мън.

— Не го слушай, ами му налей, пък мога и аз да го изпия! — разпореди се Крисчън.

Тя напълни две чаши с кафе и отхлупи блюдото, в което имаше половин ябълков пай. Бил Крисчън го раздели поравно, сложи едното парче в чинията на Пърси Мън и я тикна към него.

— Не мога да изям толкова!

— Както искаш, Пърс — отвърна Крисчън и му отряза по-малко парче.

Сложи три лъжички захар в чашата кафе отпреде си, разбърка го усърдно и отпи голяма глътка. Тогава начена по-голямото парче пай, като първо го наряза на хапки. Докато дъвчеше, яките му челюстни мускули играеха под загорялата кожа. Лусил Крисчън седеше срещу тях, но гледаше само баща си. В мига, когато той изпи първата си чаша, тя веднага му подслади и втората.

— От толкова кафе няма да можеш да мигнеш — отбеляза Мън.

— Не си познал! — изхили се Крисчън. — И нервите ми са наред, и съвестта ми е чиста! Мога да захъркам, когато реша. Но най-смешното е — и той се позапря, за да мушне в устата си ново парче пай и да го сдъвче, — че и най-малкото нещо да не е наред, и рипвам! Рече ли плъх или мишка да влезе в стаята ми, цялата наопаки да я обърне, пак няма да ми наруши съня. Нито пък гръмотевична буря може да ме събуди, стига да не се налага да затварям някой прозорец. Но я да тръгнеш по стълбите, па макар и на пръсти, или пък да натиснеш дръжката на вратата, да видиш тогава как се ококорвам! И при това винаги знам какво ме е събудило. Сякаш някакъв глас ми го подшушва…