Робърт Уорън - Нощен ездач

Няколко пъти дори стана от бюрото си и се огледа в огледалото на старата закачалка от орехово дърво до вратата. Не изглеждаше променен нито от миналата, нито от по-миналата пролет. Или той поне не забелязваше промяна у себе си. Когато сутрин се бръснеше, внимателно разглеждаше лицето си в огледалото дългия, почти орлов нос, черните, дълбоки очи, ниско подстриганата тъмна коса — и понякога си мислеше: да, няма и следа от промяна, никаква следа. Беше си съшият, така, както и всичко наоколо — погледът и изражението на Мей, ширналите се зад прозореца поля, закуската на масата, мирисът на кафето. След това възсядаше кобилата и потегляше към града — тъй както и преди.

— Какво има, Пърс? — попита го на няколко пъти Мей.

— Какво да има? Нищо? — отвърна той.

Първия път се помъчи да го направи шеговито и мило. Както стоеше след вечеря с незапалена клечка кибрит между пръстите, остави лулата върху полицата на камината и с една ръка я притегли към себе си, а с другата погали косата, обрамчваща дребното и личице.

— Абсолютно нищо — повтори той. — А ти си шантава колкото си искаш! Ясно ли ти е? Като шугава коза.

— Но още щом го изрече, усети, че тонът му е досущ като в ония мигове, когато искаше да я подразни. „Ама и аз съм един глупак!“ — помисли си той.

— Има, Пърс, и ти го знаеш много добре! Да не си болен?

— Не съм! — сопна й се той, усещайки как настръхва.

— Сигурна съм, че има.

— Казах ти вече, няма нищо!

— Но си се променил, знаеш, че си се променил! Не си какъвто беше по-рано, и то не само към мен, а изобщо. Какво става, Пърс?

Тогава я пусна и се отдръпна. Тя обаче протегна ръка, сякаш искаше да се вкопчи в него или да го задържи, но още от самото начало пролича колко безсмислен е жестът й.

— Нищо — повтори той, докато я наблюдаваше, изпълнен с дълбока горчивина.

Изведнъж се обърна, излезе от стаята, мина през коридора и се озова на верандата, а летящата врата се затръшна глухо подире му. Прекоси двора и се отправи по алеята, която извеждаше на главния път. След малко се върна и застана под разлистващата се захарна тръст, стискайки в зъби угасналата си лула. Забеляза, че Мей седеше на кушетката в дневната със сгърчено от болка лице, а косата й искреше на светлината на лампата. Някога, много отдавна, в една такава нощ той бе стоял под посърналия кедър в чифлика на Бърнам, където по онова време Мей живееше с леля си, мис Луси Бърнам, и беше гледал към къщата. Както и сега, тя седеше вътре сама, а косата й се къпеше в светлина. Открай време се беше дивил на мъжеството, с което главата й носеше гъстите къдрици, изглеждащи прекалено тежки за ниския й ръст и прекалено женствени за невинната чистота, която излъчваше лицето й. Обикновено вървеше с високо вдигната глава, сякаш, макар и без да го съзнава, издържаше тези искрящи пищни къдрици единствено благодарение на волята си. Както в онази нощ, така и сега беше свела глава, като че ли бремето отгоре й бе прекалено тежко и непосилно за нея.

Какво му беше обещала, запита се той сега, взирайки се към осветената стая. Щастие. В Мей бе намерил обещанието за щастие, нещо само по себе си извън неговия дотогавашен живот. Или той по-скоро си бе мислил за него, доколкото изобщо беше разсъждавал за връзката между това щастие и останалия свят, като за нещо дълбоко скрито в сърцевината на собствения му живот, подобно на плода под кората, на ореха под грубата и непотребна черупка. Но коя ли бе сърцевината на съществуванието му, запита се той. И не можа да си отговори.

След това си спомни, че тя всъщност не му беше обещавала щастие. Самият той си го бе обещал прекомерно щедро, гледайки я, докато се разхождаха из занемарените постали нивя на Бърнамовия чифлик, или седнал в мухлясалия салон сред звъна на дрънкулки, огледалца и острата миризма на конски косъм. Не беше му обещавала нищо или поне нищо друго, освен себе си. И ето че сега я имаше, ала коя бе тя? Форма, думи, с които бе свикнал и които настоятелно се опитваха да се представят за нейна дълбока същност. Каква беше тази същност, коя бе тя, не знаеше.

Докато я гледаше в светлата рамка на прозореца, Мън се почувства досущ както навремето, когато бе свалил една картичка от стереоскопа, за да види как изглежда без магията на лещите. Като малък в някой зимен неделен следобед лягаше на пода с лещите от апарата и купчинката дублиращи се плаки. Гледайки ги през увеличителните стъкла, пред него се разкриваше един пъстър триизмерен свят, хората се изправяха като живи, сякаш готови да се заемат с тайнствените си задължения. В тази малка вселена предметите бяха облени от светлина и хвърляха сянка също както и в действителната. Тук също имаше пространства и пропасти, но глъбините им бяха далеч по-неведоми и примамливи. Понякога, притиснал до болка чело о дървената рамка, имаше чувството, че ако само за миг успее да се промъкне в този малък свят, където всичко бе неподвижно, но изглеждаше готово да се размърда, където всичко беше като истинско, но застинало в своето малко съвършенство, щеше да познае върховното щастие. Тогава бавно сваляше рамката, махаше плаката от ограничителя и започваше да оглежда плоския, сив и потъмнял негатив на картината и оръфаните пожълтели краища на картона. В нея нямаше никакъв живот, нямаше пространство. В ръката му тя се превръщаше в част от обикновения живот наоколо. Погледът му обхождаше до болка познатите мебели, угасващия вече огън в камината, плъзгаше се и по шарките на килима, на който лежеше. И тогава в ушите му нахлуваше бавният, приспивен и тъжен ромон на плискащата се в канавките вода и воят на вятъра по ъглите на къщата и в пролуките на стрехите. Скоро идваха и дори когато не беше гладен, го отвеждаха на вечеря, а после го слагаха да спи. Плаките оставаха да лежат на масата в опустялата дневна. Точно така беше. Изваждаше плаката от апарата и в ръката му тя се превръщаше в най-обикновен картон. Той погледна към осветения прозорец, зад който седеше Мей, и се сети именно за това и за изпитаните тогава чувства.