Робърт Уорън - Нощен ездач

Надигна се, но не като някой, който гонен от безсъние не може да си намери място, а спокойно, сякаш сега беше не нощ, а ден. Отиде до прозореца, облегна се на широкия перваз и погледна към ливадата. Нямаше луна, но на примигващата звездна светлина тревата навред, освен в сенките на кедрите, изглеждаше прозрачна. А те пък бяха черни като мастило. Погледът му се рейна оттатък двора към полето и той се замисли как нощта променя всичко, дори пейзажа, с който до болка си свикнал, собствените ти ниви или лицето на близък и обичан човек.

Докато яздеше по тясната застлана с пясък пътека, която се спускаше от хълма към коритото на реката, пролетният здрач бавно падаше около него. Помъчи се да си спомни дали и друг път не е минавал оттук. Може би като малък. Тогава много обичаше да скита из околността. Беше хвърлял въдица почти във всички бързеи наоколо — Стробъри, Колд Спринг, Елк Хорн, Дорис — и почти на всеки завой надолу по Блак уотър ривър. Беше се катерил нощем по обраслите с храсталак хълмове, дерейки лице и дрехи в бързината да стигне до дървото, под което се събираха кучетата. До ушите му бе долитал глухият им смразяващ кръвта вой, който кънтеше в заскрежената гора като в пещера, и подвикванията на някое от момчетата. Самият той неведнъж бе тичал като пес към това дърво, без да обръща внимание на шибащите го храсти, а от мрака очите се бяха впивали в него. Спомни си, че беше бивакувал край много от тези вирове, даже край Солсбъри Крийк, ако не и по-далеч. Заедно с момчета като малкия Бил Крисчън, който отдавна беше мъртъв, застрелян със собствената си ловджийска пушка. А може би бяха бивакували и край воденицата на Мъри. Все пак тя едва ли щеше да бъде по-различна от другите мелници: с обрасъл с мъх каменен яз, издигнат напряко на речното корито, с порутена постройка и двуетажна къща отсреща в някоя горичка, къща с комини, единият от които изгорял. А нощем неподвижната вода в яза прилича на разтопен метал.

Тук всичко му беше познато, защото неведнъж бе минавал по главния път, който водеше към тази воденица. Плодородната почва наоколо бе на привършване. Склоновете на хълмовете се издигаха почти перпендикулярно на речното дъно, а навред се виждаше само наслоена върху варовика червеникава глина и кедрови дървета, впили жилави корени в пролуките между камъните.

Ромонът на течащата вода нахлу в ушите му и той се сети за онази есенна нощ, когато бе отишъл на събранието в Роузкрийкския район, за това как в училището мълчаливо бяха чакали дъждът да престане и как бе яздил сам обратно през прогизналата пустош, а в ушите му беше отеквал грохотът на бързея. Долината вече бе съвсем притъмняла, макар че когато погледна към неясната грамада на хълмовете, съзря, че горе във въздуха се процеждаше слаба светлинка.

Някакъв конник се отдели от непрогледната сянка на скупчените край пътя кедри и се отправи към него. Пърси Мън дръпна юздите и го изчака да приближи. Изпод копитата се разнасяше сухият скрипот на търкалящия се чакъл. Конят на Мън стоеше неподвижно и той се заслуша в дишането му. Беше толкова тъмно, че не можеше да различи конника, но по стойката му разбра, че е родѐн ездач.

— Добра среща — непринудено рече оня.

— Утре да е още по-добра — отвърна Мън.

— Минавай! — каза човекът и потъна в сянката на надвисналия клонак.

На около двеста ярда по-нататък следваше завой. Там, на отсрещната страна на някаква просека, която не беше така непрогледна, се издигаше несиметричният, едва различим силует на воденицата. В началото на просеката спря. Различи падналата дъсчена ограда, очертаваща отдавна запустяло пасище, и забеляза, че едното от разклоненията на пътя отвежда към някакъв брод малко по-надолу от яза. Другото се губеше в тъмната сянка, обвиваща воденицата. Картината беше точно каквато си я представяше: ето я масивната сграда и спокойния тъмен яз, а над тях — тишината на нощта и на един запуснат свят, който помнеше от момчешките си години, когато бивакуваше из подобни места.

Изпита почти непреодолимо желание да спре в сянката и да не прекосява оттатък. Очакванията му се оказаха излъгани. Ако изобщо можеше да се каже, че е очаквал нещо, то това бе да намери тук хора, я щъкнали насам-натам с лули между зъбите, я насядали на кротка приказка като на селски празник или на вечерня в някоя черква на кръстопът. Ала тук не завари нищо, освен ромона на пълзящата по камъни вода; наоколо цареше пълна тишина, а отсреща, на по-светлото, където се виждаше падналата ограда, нищо не шавваше. Подир малко дочу цвилене. Най-сетне, рече си той и дръпна юздите. Кобилата му бавно излезе от сянката, пое по пътя край падналата ограда, а после свърна по разклонението към воденицата. Забеляза, че някакви хора стоят до товарната площадка едва когато без малко щеше да се блъсне в тях. В гъстия мрак се различаваха единствено белезникавите им лица.