Робърт Уорън - Нощен ездач

Шишенцето беше почти празно, а мастилото засъхнало по гърлото. Мън трябваше да го наведе, за да натопи перото.

— Ама че работа! Сега ли намери! — ядоса се Крисчън. — Ние у дома не сме много по писането. Лично аз я има да съм написал едно писмо, я не, ама мисля, че е редно, наложи ли му се на човек, мастилото да е на налице.

— Ще се оправя — рече Мън.

— Досадна работа! — процеди Крисчън.

Пърси Мън написа две имена — Джоузеф Фостър от „Мъри Мил Пайк“, град Бардсвил, и Кимбъл Дж. Снайдър от „Стробъри Крийк Форд“, Морганстаун Пайк, също град Бардсвил.

— Мисля, че ще се съгласят — отбеляза той, сетне написа още едно име — Аарон Смайт, и се замисли, а ръката му застина във въздуха.

— А оня там, твоят — попита Крисчън, — оня, как му беше името, дето го отърва от въжето?

— Тривелиън. Бънк Тривелиън.

— Види ми се надежден. Ако има капка благодарност към тебе и ти го бъзнеш, бас държа, че ще влезе.

Мън поклати глава, като все още държеше писалката над листа.

— Не, нищо няма да му казвам. Нито сега, нито по-късно. Може да реши, че трябва да го стори само защото съм го спасил и че по някакъв начин го държа в ръцете си. Нямаме право да принуждаваме когото и да било само заради това, че трябва да ни е благодарен или пък защото ни е в ръцете — написа името Харис Тривелиън и погледна към останалите. — Но вие, ако искате, може да поговорите с него и той да влезе. Само че не му казвайте нищо за мен.

— Ще уважим желанието ви, мистър Мън — обеща професорът.

— В момента не се сещам за други. До ден-два ще помисля кого още мога да ви препоръчам.

— Като начало стигат — намеси се доктор Макдоналд. — Онези, с които сме разговаряли, също дават предложения. Като гледам списъка, само във вашата околия има за повече от двайсет отряда. С неколцина вече се свързахме.

— Тукашни ли са? — учуди се Мън.

— Да, сър, а разполагаме с имена от седем околии. Не са малко и тези, които имаме предвид.

— Май сте замислили нещо грандиозно…

Доктор Макдоналд надигна върлинестото си тяло от люлеещия се стол и се надвеси над Мън, насочвайки мундщука на незапалената лула към него.

— Драги мой — рече той и зъбите му отново лъснаха в ехидна полуусмивка. — Драги мой, ти нямаш и понятие колко грандиозно може да излезе — и бавно отпусна десница. Ръкавът му беше възкъс и дългата му суха ръка с възлести стави и чисти пръсти стърчеше доста извън него.

Същата нощ, преди да заспи, Пърси Мън реши, че доктор Макдоналд му харесва. Допадаше му неговата благост, зад която разбираш, че се крие твърдост, така, както, взреш ли се по-внимателно, забелязваш, че зад мудните движения и мършавото му тяло се таи огромен заряд от енергия и сила. Мън не беше кой знае колко въодушевен от станалото тази вечер. Не му се спеше, но докато лежеше, проснат по гръб в непознатото легло, загледан в мрачния таван и оставил думите и лицата да плуват в съзнанието му, на душата му бе леко и някак ведро. Нямам никакви угризения, повтаряше си той. Решението и постъпката му изглеждаха неизбежни като нещо, сторено много отдавна, за което сега само се сещаш, като част от някогашни притежания на паметта и живота, с които си свикнал. Даде си сметка, че ако изобщо някой бе виновен за решението му, то това не беше нито Крисчън, нито пък Макдоналд или Бол, а сенаторът Толивър. Ако сенаторът не бе слагал ръка на рамото му, ако не беше се навеждал поверително над него, ако първо не го беше използвал, а после предал, той може би никога нямаше да предприеме тази стъпка. Но това като че ли бе част от играта, необходима и неизменна част. Проблесналото в съзнанието му усмихнато и благородно лице на сенатора се замени от друго, подир това от още едно и още едно — лица на хора, които познаваше, лица, които бе зървал за миг и мислил за тях, като това на стареца с моравата буца на темето, на стареца, за когото се опита да разкаже на Мей, на онзи старец, дето единствен сложи подписа си на едно от събранията и който, излязъл напред и забравил за останалите, сякаш се намираше на голото поле, бе казал: „Момче, ако ми дадеш писалото, ще си туря подписа“, а сетне бе добавил: „Туй парче земя го имам от близо трийсет години. Никой не ми е казвал нито «да», нито «не» и акъл от никого не съм вземал. Сега обаче ще си туря подписа и ако кажеш «да», тъй ще бъде, кажеш ли пък «не» — «не» и ще си остане! Тя, мойта реколта, никаква я няма, като капка в морето, но ще се запиша.“ Чуваше думите му толкова ясно, сякаш онзи ги произнасяше в момента. Помъчи се да си обясни как му въздейства споменът за него, но не можа и никога досега не бе успявал да го стори. Дори и тогава пред Мей, която седеше на коленете му и го слушаше или поне се опитваше да слуша объркания му брътвеж. С какво го привличаше този старец? Не знаеше. Но затова пък знаеше много добре какво го беше свързвало със сенатора. Собствената му суета. Беше поласкан. Сенаторът погъделичка себелюбието му. Но каква бе тая пружина, която старецът бе докоснал? Вероятно някаква още по-бездънна суета. Друга, подала се на повърхността след излющването на поредния пласт. Няма никакво значение как ще я нарече човек.