Робърт Уорън - Нощен ездач

Но Мей си беше все същата, както и преди. Каквито и промяна да бе настъпила — а такава имаше, — тя бе засегнала единствено него. В това поне беше уверен. Разбра го още в деня, когато отказа да й прати негър, за да прекопае лехите. Спомни си как се бе отдалечила по алеята с разтърсвани от беззвучни ридания рамене, а той се бе вторачил в старата ръждясала лопата до ивицата неумело обърната пръст. Беше се взирал в нея с чувството, че пред очите му зейва заплашително озъбила се бездна нейде в самия него. Сега изпита същото. И все пак, сякаш за де се оправдае за това, което се готвеше да стори, в деня на полагането на клетвата бе изпратил един негър, за да й помогне — милостиня, подадена й през разширяващата се пропаст помежду им. Мей повече не повдигна въпрос за градината, дори не му благодари.

Същата вечер се качи в спалнята много рано, но Мън продължи да стои сред захарната тръст, изчаквайки светлината да угасне, а и да мине малко време.

Подир няколко дни тя отново го попита: „Какво има, Пърс?“ и усещайки как нервите му се изопват, а току-що погълнатата храна се преобръща като ледена буца в стомаха му, той бавно отпусна вилицата и с глас, който макар и сдържан, издаваше вътрешното му напрежение, отвърна: „Нищо.“ Тя се престори, че яде, но продължи да наблюдава лицето му, докато готвачката негърка сновеше навън-навътре от стаята. През цялото време не обели ни дума повече. Сутринта, след като й бе казал довиждане на вратата и бе направил няколко крачки по верандата, внезапно се обърна, върна се и я притисна към себе си. Тя се вкопчи в него, а прегръдката му се затегна и той се наведе, за да зарови лице в косата й.

— О, Пърс! Пърс…

Когато се обърна, забеляза, че очите й се бяха насълзили.

— Обичаш ли ме? — попита тя.

— Разбира се! Разбира се, че те обичам!

— Обичай ме, Пърс! Винаги ме обичай!

— Винаги ще те обичам! — обеща той и се отправи по равната тревясала алея, край която цъфтяха хилави жълти нарциси.

Вече оседлана, кобилата му бе завързана за портата, а яркото слънце обливаше зелените ливади и тлъстия чернозем на изораните нивя.

Но снощи, както на няколко пъти по-рано, а и след това, Мън се бе събудил по никое време и подпрян на лакът, бе погледнал спящото й лице. Трудно нещо е да опознаеш някого, при това истински, беше си помислил. И сега, препускайки по алеята в утринната свежест, си спомни за случилото се.

Стори му се невероятно, че точно той, който сега препускаше по тесния път към града, само преди пет-шест нощи бе стоял в една горичка и взирайки се напрегнато в мрака, за да забележи сигнала на постовете, бе чакал онези тримата да опустошат лехата с разсада. Но това не го разтревожи ни най-малко.

Не изпитваше никакво чувство на вина, че не може да го сподели с Мей, защото дори да не се беше заклел, пак нямаше да й каже. Знаеше го много добре. Защо да я тревожи? Тя живееше в друг свят, но в дните, когато трябваше да се срещне с отряда, обозначен с номер седемнайсети, заявяваше, че му се налага да закъснее и ще отседне в хотела. Ако се прибере късно, ще я разбуди. Но пък и не му се искаше в такъв час да отива на хотел. Дъртакът на рецепцията, който дремеше на походното легло в нишата, можеше да се събуди от старческия си сън и да го забележи. Освен това имаше вероятност да се натъкне на някой закъснял във фоайето гост или на един от онези, дето осъмват с цигара в уста, напълнили пиринчените плювалници и вперили невиждащ поглед в стената пред себе си. На два-три пъти преспа у мистър Уингард, който беше ерген и живееше в околностите на града. Няколко нощи остана и у Крисчънови, макар че той не беше от неговия отряд. Единия път завари лампата в коридора да свети. Изу обущата си на верандата и стиснал лампата в една ръка, а тях — в другата, заситни на пръсти по стълбите към стаята, в която бе преспал, когато и Бол беше тук. Но Крисчън дочу стъпките му и излезе по пижама, за да го разпита кое как е минало. Накара го, както беше каталясал и умрял за сън, да спре и да му разкаже всичко с най-големи подробности.

— А сетне, сетне? — настояваше с дрезгавия си властен и сподавен глас той всеки път, когато Мън се позапънеше. А продължеше ли, започваше да клати глава и бавно и съсредоточено да се дръгне по обраслите си с рижави косми гърди. От време на време току хващаше някое вълмо и започваше да го усуква между пръстите си. — Излиза, че тази нощ сте видели сметката на пет разсадника, а?

— Да, на пет.

— И собствениците им до един били получили предупреждение, казваш?