Робърт Уорън - Нощен ездач

— Голяма сила трябва за това — отбеляза единият от помощник-шерифите, без да откъсва поглед от кучето: — Един-единствен удар!

И това бе всичко, което успяха да установят.

Отрядът получаваше заповед да отиде някъде в определен час — я на някой кръстопът, я до черква или пък изоставен склад, и там към него се присъединяваше водачът — човек, когото никой не познаваше. Казваше паролата, десетникът отвръщаше, а оня нареждаше: „Да вървим!“, и ги повеждаше. От тях не се искаше да посичат разсада на най-близките си съседи. Случваше се дори да не научат имената на собствениците, чиито лехи унищожаваха. Знаеха ги единствено водачът и десетникът. Това бе хрумване на доктор Макдоналд. Още на първото си събрание трийсет и четиримата десетници и четиримата командири единодушно го бяха избрали за главнокомандващ. Никой от тях не го познаваше достатъчно добре, но въпреки това го избраха. Тогава той се бе изправил пред тях и с тихия си мелодичен глас бе казал:

— Благодаря ви, господа, а аз от своя страна ще се постарая да не ви създавам излишни неприятности.

Това бе всичко, което каза; с една дума — беше съгласен.

На същото събрание, когато планираха първите набези, той предложи отредите да не действат в близост до домовете си. Малко преди това, докато мъжете още се събираха, доктор Макдоналд беше обяснил тактиката си на Мън.

— Е, какво ще кажеш? — попита го той накрая.

— Мисля, че така ще е по-добре — отвърна Мън.

— Поне в началото! — добави докторът.

— В началото… — повтори като ехо Пърси Мън и се взря изпитателно в лицето му, но видя все същата полуусмивка и втъкнатата по навик между зъбите лула.

— Та да попривикнат, тъй да се каже — доуточни Макдоналд, обърна се бавно и влезе в училището, където щеше да се проведе събранието. Преди това обаче се спря, извади лулата от устата си и рече: — Че то не се знае, зимата може и да се проточи.

Мън постоя известно време, чудейки се как ли би се чувствал, ако трябва да изреже разсада на мистър Гудуд например, чиято нива граничеше с неговата? Но старият Гудуд беше човек на сдружението. По-късно от време на време се замисляше как ли наистина би се чувствал, ако му се наложеше да го направи. Познаваше го, откакто се помнеше. Реши, че ако трябва, ще го стори, но ще му бъде неприятно. Да, щеше да го направи, защото за него сдружението беше много по-важно от чувствата му към мистър Гудуд. То обединяваше мнозина, за да им въздаде справедливост. Щеше да въздаде правда дори и на онези, които не членуваха в него, а в крайна сметка даже и на такива, чиито разсади сега биваха изсичани. Победа или поражение, реши той, но връщане назад няма! Точно това му каза и Крисчън, когато управителният съвет реши да накара неколцина членове на сдружението да изсекат собствения си разсад за назидание на останалите.

— Бога ми, Пърс! — възкликна той. — Желязото се кове, докато е горещо! Не успеем ли сега, никога няма да успеем!

— Знам, знам! — отвърна Мън. — Бях против подобни крайности, но ще се подчиня на решението ви. Просто мисля, че за мен поне това не е най-добрият начин.

— Но ще си изиграе ролята, не се безпокой! Именно затова трябва да стане колкото се може по-скоро. Ако не спечелим сега, догодина по това време всеки, дето е сял тютюн, вместо да нагъва зеленчуци и сланина, ще се тъпче с всякакви гадории и кучешко месо. А това важи и за още десет околии! Бога ми, ако изкупвалите надделеят, ще останем с празни ръце и ще изпаднем в по-лошо положение и от индианците! И тогава, ако щеш вярвай, просто ще мечтая да съм трепал червенокожи, както са правели едно време дедите ми, когато минали отсам планините!

— Там е бедата обаче, че те не са индианци! — отбеляза Мън.

— Слушай какво ще ти кажа, Пърс! Мога да се бия не по-зле от когото и да било, мога да оставя и друг да дава заповеди, но каже ли ми се веднъж „Тъпчи и сечи!“, ще тъпча и ще сека! А сега заповедта е точно такава. Не вярвам някой да си е мислил, че нашата работа ще е като излет на неделното училище с пай и плацикания в реката. Недей така, голямо момче си! — И толкова силно го плесна по гърба, че кожата го припари. — Горе главата!

В този момент се появи доктор Макдоналд и се присъедини към тях под дъбовете до коневръза.

— Докторе — побърза да го осведоми веднага Крисчън, — тъкмо разправях на Пърс, че според мен идеята ви се приема много добре.

— Така е, сър — кимна Макдоналд. — Така е. Да попривикнат, тъй да се каже. Тая работа изведнъж не става — после се обърна към Мън, взря се в лицето му и попита: — Нали така, мистър Мън?