Робърт Уорън - Нощен ездач

— Подавам си оставката като член на управителния съвет на сдружението — заяви капитанът със спокоен, естествен глас. — Искам тя да се зачита за действителна от настоящия момент.

— Но, за бога! — възкликна някой.

— И таз добра! — запротестира Морс. — Капитане…

— От настоящия момент! — натърти капитан Тод и вдигна ръка, за да помоли за тишина. — Оттеглям се от управителния съвет! Оттеглям се, защото вече не той управлява сдружението, а нощните ездачи!

— Но моля ви, капитане! — възнегодува Морс.

— Това е така и всички вие го знаете! — извиси глас Тод. — Продължаваме да се събираме и да си приказваме, а в действителност ни командват нощните ездачи. Длъжността ни е чисто и просто фиктивна! — погледът му обходи насядалите около масата и като че ли за част от секундата се задържа върху лицето на всеки. — Не казвам, че това е лошо. Нито пък твърдя, че знам какво трябва да направи всеки от вас, но поне знам какво трябва да направя аз!

— Капитане! — прекъсна го Силс и сухо се изкашля.

— Да?

— Капитане, за никого не е тайна, че сте членували в клана там, в Тенеси.

— Така е.

— И че сте участвали във войната.

— Четири години — кимна капитанът.

А освен това — мистър Силс отново се изкашля, — чувал съм да разправят, че веднага след войната, преди още да се основе кланът, вие с още неколцина, току-що завърнали се от бойното поле, сте видели сметката на някакъв отряд доброволци в Източен Тенеси. Вярно ли е?

— Обесихме ги — призна капитанът. — Другите не искаха, та затова го сторихме ние. Това бяха разбойници и главорези.

— Е? — подхвърли Силс, като се отпусна на стола.

Мистър Морс удари по масата с лулата си като със съдийско чукче.

— Това няма никаква връзка с въпроса! Никаква! — извика той. Капитан Тод не казва, че напуска нощните ездачи, които и да са те. Той говори само за оттеглянето си от управителния съвет.

— Е? — повтори Силс и впи очи в капитана.

— Какво „е“? — натърти на свой ред Тод.

— Рекох си да не би… — започна Силс, но мистър Морс отново почука с лулата си.

— Моля да ме извините, господин председател — кимна му капитанът и се обърна към Силс. — Искате да кажете, че съм се размекнал, така ли?

— Е…

— Участвах във войната, вярно. Бях и в клана и помогнах за избесването на онези, но действах според убежденията си, мистър Силс! В момента правя същото. Тогава знаех кой е с мен и кой е против мен, и доскоро мислех, че все още го знам. Смятах, че удари ли часът, човек няма кой знае какъв избор. Но ето че вече не знам кой е с мен, мистър Силс, или по-скоро, кой е с вас. И без да се обиждате, господа, но мисля, че и вие не го знаете!

— Това няма никакво отношение към въпроса! — възрази Силс.

— Какво пък, може и да остарявам. Не укорявам никого за онова, което върши, но аз се оттеглям.

Изведнъж се изправи мистър Пийчъм, приближи се до него и заяви:

— Не бива така!

Тогава се намеси Дайси Шорт:

— Спомни си Толивър! Спомни си колко зле ни се отрази неговата оставка! — той също стана и отиде до капитана.

Разнесе се рязко трополене на тътрузени по пода столове, последвано от същинска буря от гласове, които се надпреварваха да говорят един през друг. Всички наобиколиха капитан Тод. Накрая стана и Морс.

— Спомни си Толивър! — извика някой.

Застанал насред стаята, капитан Тод продължаваше да стои с вдигната ръка, сякаш искаше да каже нещо, или може би за да се предпази от удар. Останалите се скупчиха още по-плътно около него. Тогава с крайчеца на окото Пърси Мън с изненада забеляза, че Крисчън продължава да седи на масата сам, без да обръща внимание на неразборията и врявата край себе си. Но в същия миг, като че ли погледът на Мън беше някакъв сигнал, стана, блъсна стола с крак и направи две големи крачки към групата.

— Боже мили! — ревна той. — Боже мили! — и когато врявата поутихна и всички се обърнаха към него, продължи: — Абе вие не разбирате ли, че човекът вече е решил?

Измери ги с поглед, нахлупи черното си бомбе на главата, дръпна надолу периферията му и излезе в тъмния коридор. Ботушите му тежко загромоляха по стълбите.

Капитан Тод стоеше все тъй с вдигната ръка, сякаш молеше за тишина, ала другите вече мълчаха, приковали очи във вратата, през която беше излязъл Крисчън. Пърси Мън щеше да си спомни този образ — на изправилия се с леко вдигната ръка капитан, да, щеше да си го спомни толкова ясно, все едно че отново бе пред очите му — когато шест седмици по-късно видя Бентън Тод да влиза с примигващи срещу лъча на фенера очи и да вдига ръка за клетва. Така той приличаше на стария повече от когато и да било.