Робърт Уорън - Нощен ездач

В малката заличка в задната част на Уилсъновия ресторант беше горещо. Потта се насъбираше под косата на Пърси Мън и някоя капка току тръгваше надолу по челото или бузата. Усещаше лекия гъдел, но не вдигаше ръка, за да я избърше. Всъщност, макар да го дразнеше, той се радваше на това леко притеснение, защото то го откъсваше от околния свят. Потта избиваше и под мишниците му. Усещаше вълмото сплъстени косми и лекото тръпнещо движение по протежение на лявата ръка, когато някоя капка се откъснеше и поемеше надолу. Изведнъж се сепна от нахлулата в него студена вълна, която се насъбираше в собственото му тяло и нямаше нищо общо нито с горещия, неподвижен въздух в стаята, нито със струящата през прозореца ослепителна светлина. Вдигна чашата си, пресуши я и без да изпита удоволствие от леденостудената течност, я остави да се плъзне наведнъж в гърлото му. И зачака изтръпването.

— Опитал се да изнуди и Том Соръл — обади се Силс. — С петстотин долара!

— Мистър Соръл каза, че отначало не могъл да схване накъде бие — намеси се професор Бол.

Мън го погледна. Макар и със закопчан догоре дълъг черен сюртук и с тежки бели бинтове по ръцете, него жегата като че ли изобщо не го притесняваше. Кожата на лицето му бе съвсем суха. Имаше жълтеникав оттенък и беше леко набръчкана, сякаш издъбена. В момента се взираше през прозореца към голата тухлена стена отсреща и докато го наблюдаваше, Мън си спомни как в същата тази стая на събранието преди една година — да, точно преди година, но като че ли цяла вечност бе минала оттогава — сенаторът Толивър също бе вперил очи натам, сякаш съзерцаваше безкрая. А ето че сега и професор Бол се взираше нейде далече, отвъд тях.

— Отначало мистър Соръл не разбрал накъде бие — повтори той. — За мен е обяснимо. Един почтен човек, а мистър Соръл е почтен и честен, никога не би прозрял на мига подобна низост.

— Бога ми, трябваше да ги оставя да му окачат въжето на тоя мръсник! — рече ядно Мън, надигна чашата си, погледна в нея, сякаш за да се убеди, че наистина е празна, и на два пъти силно я удари в масата. На вратата се появи прислужникът негър и той му я посочи. — Няма ли и вие да пийнете този път, професоре?

— Никога не съм изпитвал нужда от подобни удоволствия — завъртя глава Бол. — Но благодаря все пак.

Пърси Мън въпросително погледна Силс.

— Толкова е горещо, че ще ви откажа — рече оня и сви рамене. — Просто недоумявам как можете да пиете в тази жега!

— Има и по-лоши неща от жегата — отвърна Мън.

— Да се върнем на Тривелиън! — напомни им професор Бол.

— Трябваше, трябваше да ги оставя да му окачат въжето! — замислено повтори Мън.

Негърът донесе уискито.

— Да, нямаше да е зле — съгласи се Силс.

— Като се има предвид сегашното положение, щеше да е по-добре — заяви професорът, — но пък нямаше да е справедливо. Мистър Мън е действал в името на справедливостта, а не заради пари. В името на любовта към правдата, защото на този свят няма нищо по-благородно от нея!

— Хак ми е, щом съм такъв мухльо! — в гласа на Мън се долавяше лека горчивина. — И ето какво ни дойде до главата!

— Не е така! — възрази професор Бол. — Правдата си е правда! Не бива да съжаляваш.

— Всъщност… — подхвана Силс, като се окашля сухо и неодобрително.

Двамата едновременно го погледнаха.

— Какво? — попита Мън.

— Всъщност аз много съм си мислил за този Тривелиън. Още преди да се стигне дотук. Може пък наистина да е бил виновен.

— Но нали намерихме ножа и часовника? — сряза го Мън. — По-явни доказателства от това накъде?

— Ами…

— Никакво ами! — повиши тон адвокатът. — Бог ми е свидетел, че никой съд не би хванал вяра на онази история с жабата! Самият вие бихте ли я приели?

— Не съм казал такова нещо. Просто си помислих, че не е изключено и да е виновен. Човек, способен да извърши това, което стори той, като нищо би…

— Ако не възразявате, мистър Силс, бих предпочел да не разискваме повече този случай!

— Както желаете — отвърна оня. — Негърът, у когото сте намерили ножа, е мъртъв и вече не можете да го съживите. Единственото, което…

— Извинете, мистър Силс, но ми се ще да спрем дотук!

— Както желаете — повтори другият и леко сви рамене.

На Пърси Мън за миг му се стори, че в очите на Силс проблесна някакво присмехулно тържествуващо пламъче и го обзе гняв. Но като погледна по-внимателно безцветното му спокойно лице, се разколеба и бързо посегна към чашата.

— Господа, по-важно е това, което стана! — побърза да се намеси професорът. — Другото е вече минало и заминало. Сега обаче положението е наистина много сериозно!