Робърт Уорън - Нощен ездач

Същото изпита и при тегленето на жребия, когато посегна към шапката, напипа един от жълъдите, извади го, разтвори пръсти и видя, че е жълт. Мистър Бърдън беше казал.

— Ако ще го правим, да приключваме по-бързо!

Излезе от училището и на светлината на кибритена клечка заопипва земята в двора под дъба. Сетне се върна при останалите, които мълчаливо го чакаха, и заяви:

Ето един по-жълт. Можем и с него да теглим жребий.

Нека всички го огледат добре, та после да нямаме разправии! — предупреди Силс.

— Или поне не много! — подхвърли доктор Макдоналд с усмивка.

Жълтия жълъд изтегли Мън.

— Е, това е — промълви той, докато го оглеждаше.

Когато вдигна очи, видя, че погледите на всички са вперени в лицето му, издигайки сякаш стена между него и останалите.

Отпреде му застана доктор Макдоналд.

— Ще дойда с вас — заяви той.

— Не е необходимо — отвърна Мън.

— Може и да не е, но не обичам да бягам от отговорност!

— Не — отсече Мън, продължавайки да върти малкия жълъд между пръстите си.

Докторът понечи да каже още нещо, но премълча, обърна се и се отдалечи.

Пърси Мън пусна жълъда в джоба си.

Той и сега беше у него. Пак бе облякъл старото черно палто, което носеше и предната нощ, в училището на Грейсъновия кръстопът. Пъхна ръка в джоба и напипа малката, гладка, яйцевидна топчица.

Когато свърнаха от главния път и поеха по пътеката, някой попита:

— Не е ли по-добре да оставим конете тук?

— Не — отвърна Мън спокойно.

Нейде излая куче, след туй повтори, но вече по-близо, после изведнъж се появи насред пътеката, спря се и отново излая. Силуетът му едва се различаваше в мрака.

— Ама че гадина! — изруга един от мъжете.

Трима слязоха от конете, подадоха юздите им на другарите си и заопипваха земята край пътеката. Кучето продължаваше да джафка. Някой драсна кибрит.

— Загаси го! — заповяда Мън.

Пламъчето тутакси изчезна.

Единият от спешените конници се изправи и бавно запристъпва към кучето. Другите чакаха. Държеше в ръка къса, досущ като палка сопа. Кучето пролая два пъти, завъртя се около него, приближи го и отново отскочи встрани. Оня се спря и замръзна неподвижно. Палката спокойно висеше покрай крака му. Песът отново се втурна напред. Мъжът се стрелна, палката изсвистя и миг преди да отекне тежкият тъп удар на дърво върху плът, двете фигури сякаш се разтопиха в мрака. Когато мъжът отскочи назад, кучето се опита да се надигне, размахвайки конвулсивно крака, но не успя. При удара дори не беше гъкнало, но сега скимтенето му много приличаше на човешки стон.

Оня вдигна палката и отново я стовари отгоре му. Тя просвистя във въздуха и се разцепи на две.

— Дявол го взел! — извика той. — Дявол го взел! — и запокити остатъците от строшената сопа в тъмнеещия край пътя буренак. — Не можете ли да намерите нещо!

Другите двама се приведоха и отново започнаха да опипват с крак около себе си.

— Дайте камък или каквото и да е там!

— Ама че тъмница! — обади се някой.

Кучето продължаваше да скимти. Конете неспокойно запристъпваха от крак на крак.

— Хайде де, няма да се мотаем тук цяла нощ! — възнегодува друг.

— Ох, да му се не види макар! — изпъшка с отвращение един от спешените и тръгна към кучето.

Измъкна ръка от джоба си и прозвуча тихичко изщракване. Разтваряше нож. Надвеси се над кучето, отхвърли с крак главата му назад и рязко натисна първо надолу, а после и встрани. Изправи се, като продължаваше да се взира в безформената купчинка пред себе си. Беше му прерязал гърлото. Отиде в края на пътеката, наведе се и заби няколко пъти острието в земята, за да го изчисти от кръвта, после затвори ножа и го пусна в джоба си.

Междувременно някой бе хванал мъртвото животно за задните крака и го бе завлякъл в буренака. Колоната продължи. Белият прах очертаваше пътеката отпреде им. Яздеха по срещуположния на тютюневата нива край. Оттатък не се виждаха нито дървета, нито храсти, а там, където вървяха, редките стебла правеха мрака сякаш още по-гъст. Пърси Мън погледна натам. Беше твърде тъмно, за да различи каквото и да било, но си спомни как изглеждаха тънките хилави стебла и какво бе изпитал при вида им. Сега обаче не почувства нищо.

Наближаваха края на пътеката и някой дрезгаво изшептя:

— Да няма и друго куче?

— Не, няма — отвърна Мън.

— А дали са чули лая? — обади се втори.

— Едва ли, та то наоколо е такъв пущинак! — промърмори трети.

— Ще оставим конете тук! — обяви Мън и попита: — Мистър Силс, ще се погрижите ли заедно с мистър Мок за тях?