Робърт Уорън - Нощен ездач

Режеха първия тютюн. Привели гръб, хората бавно пъплеха из просторните нивя. Навеждаха се между налятите стебла, надигаха тежките брадви и ги отсичаха в основата, а подире им оставаха да стърчат само кочаните. По голото, където тютюнът бе вече орязан, чакаха каруци и мулета, отпуснали търпеливо дълги, ръбести, триъгълни глави.

През есента рано застудя. В сушилните пламнаха първите огньове и синият дим започна да се стеле като мараня по облените от кротките, косо падащи слънчеви лъчи стърнища. Навред се носеше острата дразнеща миризма на изгоряло, която заедно с обичайните за сезона аромати — сухия, тръпчив, на кожа сякаш дъх на пръст и вехнеща растителност — засилваше усещането за загуба и безвъзвратност. Следобед над нивите закръжаваха огромни орляци есенни гарги. Спуснеха ли се достатъчно ниско, лъскавите им черни пера блясваха на слънцето, а въздухът се изпълваше с оглушителния плясък на пърхащи криле. А накацаха ли по дърветата край пътеката, в горичките около нивите или край къщите, крясъците им нямаха край.

Откакто порасна, Пърси Мън всяка есен наблюдаваше как подплашени от нещо, кръстосващите синьото небе от хоризонт до хоризонт големи ята току се щурват навън-навътре около някое дърво или горичка, или се спускат с бръснещ полет към простора на полето, сякаш лъскави черни семенца, пръснати от щедрата ръка на незнаен сеяч. И почти винаги, ако прякото му занимание го позволяваше, сподиряше с поглед полета им. Наблюдаваше устрема на пълчищата им в небето, конвулсивните и уверени тласъци на птичия облак, наподобяващи целеустремения порив на прииждаща вълна или полюшването на пшеничена нива под полъха на вятъра. Тази гледка го изпълваше с чувство за неизбежност, сигурност и цялост — неща, които не само че не можеше да постигне, но и да определи. Това съвършенство, това тържествуващо безразличие му навяваше самота и тя се прокрадваше в лекия спазъм на мускулите и бученето на кръвта в ушите му като искрица надежда, породена от гледката.

През годините, прекарани във Филаделфия, където учеше право, това чувство го обземаше неведнъж като моментна носталгия по дома. Един ясен следобед, докато крачеше по тихата уличка между двата реда сиви тухлени къщи, гаргите, наместо да прелетят високо, стремително се совнаха над покривите и накацаха по дърветата на малкия парк пред него. Той застина неподвижно с ръка върху желязната ограда на някакво дворче. След туй бавно продължи по улицата към парка, където беше кацнало ятото. В безнадеждната самота, която изпита в този миг, целият досегашен живот му се стори празна суета. Миналото изглеждаше безсъдържателно и смътно като кълбо дим, а бъдещето нелепо, освен — но тази мисъл само проблесна в съзнанието му и тутакси изчезна — ако с един-единствен, невиждано юначен удар не постигнеше обединяващо ги самоутвърждаване.

Беше тръгнал да навести една своя далечна братовчедка, с която майка му години наред бе поддържала безсмислена и никому ненужна кореспонденция. Мис Спрейг, „твоята братовчедка Янти“, както я наричаше майка му, и самата тя се бяха виждали един-единствен път на някакъв малък летен курорт в Южен Кентъки — Термополис Спрингс. Едно лято майка му, тогава още младо момиче, прекарала там няколко седмици, а мис Янти Спрейг, с десет-дванайсет години по-голяма от нея и, кажи-речи, вече стара мома, била отседнала със своя леля в хотел „Термополис“. Макар че след това никога повече не се видели, взели да си пишат. Преди да отиде във Филаделфия, Пърси Мън се питаше — и недоумението му постепенно прерасна в удивление — що за събития през онова лято в Термополис Спрингс бяха породили тази безсмислена, но очевидно здрава връзка между двете жени. Много добре си представяше как е минавало времето им: пиели са вода от лечебните извори, седели са на приказка на дългата сенчеста веранда в някой варосан дървен хотел, наблюдавайки как мъжете играят кегли или се въртят на дансинга. Ала веднъж майка му бе споменала, че Янти Спрейг непрекъснато боледувала и че била почти инвалид, прикована към един стол. Вероятно известно време е седяла в него и е наблюдавала танцуващите, преди да я качат в леглото й.

Беше хвърлил поглед на някои от писмата им. В тях нямаше дори и намек за приятелство. Те никога не се връщаха към онзи малък отрязък от своето минало, който бяха преживели заедно, освен може би когато споменаваха този или онзи общ познат. Писмата представляваха кратки сухи описания на най-обикновени неща. Мис Спрейг пишеше за времето във Филаделфия, за цената на въглищата, за ремонта на някаква къща на тяхната улица и никога за нещо, излизащо извън подобни теми. И макар от детството и юношеството си добре да познаваше тези писма, Пърси Мън с изненада откри, че името Янти извиква в съзнанието му изключително нежен и красив образ. В една от книгите на баща си беше прочел стихотворение, озаглавено „Янти“: