Робърт Уорън - Нощен ездач

— Хайде, мис! Хайде де! — продължаваше да я увещава той.

Мън забеляза маневрата на войника, видя го бавно да вдига ръка и извика:

— Изабела, внимавай!

Но войникът зад него така го блъсна в ребрата с приклада на карабината си, че той припадна на коляно, като едва успя да си поеме дъх. В същия миг ръката на оня се стрелна в пролуката на вратата, лейтенантът отскочи, а коридорът се изпълни с гръм.

— Взех я! — викна лейтенантът.

Пушката беше в ръката му.

На долния етаж се разнесе женски писък.

Лейтенантът се втурна в стаята с револвер в ръка.

Войникът с лампата и помощник-шерифът го последваха.

Мън бавно се надигна. На пода пред себе си видя следата от изоралите дъбовите дъски сачми.

Жените с писък се втурнаха нагоре.

Опряло глава о рамката на вратата, момичето седеше на пода, а рамене й потръпваха в ридания. Коленичил до нея метейки дъските с полите на дългия си черен сюртук както всеки път при молитва, професорът машинално я галеше с непохватните си бинтовани ръце и успокоително мърмореше нещо, но Мън не можеше да разбере какво.

Обърна се и срещна учудените и тревожни лица на жените.

В мига, когато Порция се втурна към вратата, от стаята излезе лейтенантът, следван от войника с лампата, и погледна свитото на пода момиче. Професор Бол се изправи, дългата му слаба фигура странно се олюля и той се подпря с ръце на стената, за да се съвземе.

— Излишно беше — рече той на лейтенанта с прегракнал и някак чужд глас.

Оня като че ли не го чу.

— Мис… — обърна се той към момичето на пода, — мис, повярвайте ми…

Войникът, който все още стискаше пушката, едва ли не гузно я опря на стената.

— Мис… — понечи да продължи лейтенантът, когато в дъното на коридора се разнесе слаб стържещ звук.

Мън се обърна и видя едва забележимото в сумрака длъгнесто тяло на доктор Макдоналд да увисва от таванския отвор миг, преди да тупне на пода.

Дърветата се бяха, кажи-речи, раззеленили, ала през клонака още можеше да се види не само сградата на съда, но и оттатък нея. Разлистеха ли се съвсем обаче, това нямаше да е възможно и тогава над гъстото изумрудено море щеше да стърчи само покривът му и масивната четвъртита тухлена часовникова кула. А това ставаше изведнъж! Известно време след появата на първите пъпки отделните клони се обливаха в неравномерна бледа зеленина, която в светлината на залеза, както беше сега, изглеждаше по-скоро сива, а по най-високите клони, окъпани в последните слънчеви лъчи, и някак златиста. Дни наред през ясно отличаващите се един от друг клони човек можеше да наблюдава съдилището, пейките под дърветата и сградите от другата страна на площада, докато един ден осъмваше и не виждаше вече нищо, или пък за първи път откриваше загубата на обичайната гледка и се чудеше и маеше, като че ли това бе станало ненадейно за една-едничка изминала нощ. Идваше новият сезон!

Мън продължаваше да се взира през прозореца на кантората си в разлистващите се дървета и си мислеше: Нещата са такива, каквито са, но един ден внезапно, при това без да си отделил поглед от тях, рязко се променят. Появи ти се някоя болежка в ребрата, да речем, един нищо и никакъв бодеж, и то толкова познат, че дори не го забелязваш, защото е част от неизменния вътрешен живот, който крепи съществото ти, а ето че не след дълго се оказва не безобидна болежка, ами рак, с други думи — смъртта! Тя кълни у теб подобно на пролетните листи — нежно, кротко и незабележимо, но в мига, когато я откриеш, е вече избуяла, разцъфнала и заличила познатите очертания. И ако не леката болка в ребрата, то някоя подхвърлена дума, невнимателен жест, мимолетно поддаване на суетата, изблик на съжаление или пък някое не обмислено решение ще бъде пъпката, от която листото напира да излезе.

Сви рамене и се изправи. Правилно беше казал доктор Макдоналд: Човек е такъв, какъвто е!

Закрачи из сумрачната вече кантора. Погледът му се спираше на познатите предмети: високите етажерки от орехово дърво с изпочупени стъкла на вратичките, потъналите в прах купчини книги и вестници върху наредените до стената столове и онзи, другият стол, на който беше седяла мисис Тривелиън, кантонерките, картините, ловджийската пушка и карабината, изправени до стената с надянати върху дулата стари пликове, за да не се прашат. Спомни си, че след последния съвместен лов бе донесъл чифтето от Крисчънови. Прекараха един чудесен следобед, техния последен следобед — нямаше вятър и на запад, където слънцето залязваше, небето беше ясно и дълбоко, обагрено в искрящо стоманеносиво, а кучетата ровичкаха в изсъхналия пелин отвъд кедровата горичка. Донесе я на следващата заран, изправи я в ъгъла и й нахлузи един плик. Този ден му се струваше толкова отдавна! С карабината не си бе служил повече от две години. Като се изключи смазването, не беше се докосвал до нея от времето, когато ходи на лов за елени край езерото Рийлфут. Но и тогава не удари нищо. Единствения елен през живота си беше повалил със сачми от едва петнайсет стъпки разстояние. Облегнал се беше на един дъб близо до пътеката, когато животното изникна насреща му и застина за миг неподвижно с високо вдигната глава. Улучи го лесно. През нощта насядаха в колибата край печката с отпуснати колани и бутилка уиски на масата пред тях, затоплени от огъня, ситата храна и алкохола, от уюта на другарството. Сега обаче не можеше да си спомни името на нито един от онези, с които беше тогава. Беше също много отдавна.