Робърт Уорън - Нощен ездач

— Ставам раздразнителен — повтори докторът. — Зъбите ми са като тревясали. Все едно покрити с мъх проядени речни камъни. Точно така ги чувствам.

Мън не отговори, загледан в мръсния циментов под. Прищя му се да се изтегне на нара и да се отпусне. Ако го арестуват и тикнат тук, просто ще легне и ще затвори очи. Не виждаше защо да не го направи и щеше да го направи!

— Е? — настоя доктор Макдоналд, все така щръкнал насред килията и вперил очи в него.

Беше без връхна дреха, с разкопчана жилетка, прекалено висок, макар и само по чехли, а светлината от прозореца падаше точно върху едрата му чорлава глава. Стоеше леко повдигнат на пръсти, като боксьор или човек, готвещ се всеки миг да тръгне нанякъде. Колосаните маншети на ризата му блестяха от чистота. Мън ги погледна. Знаеше, че Корделия всяка сутрин му носи чиста риза. Увиваше я в хартия, излизаше от хотела, тръгваше по улицата без да поглежда никого, пресичаше площада и идваше тук. Заставаше в килията и обгръщаше с длани ръката на мъжа си.

— Е? — отново се обади докторът. — Какво ти става?

Мън се облегна и раменете му опряха каменната стена.

— Съветът гласува за продажба — рече той.

По нашата цена ли? — попита оня след секунда мълчание.

— Не — отвърна Мън, вече без да го гледа.

— Огънаха се, значи? — процеди през зъби Макдоналд.

Мън бавно вдигна очи, ала не срещна погледа му. Докторът се бе вторачил през прозореца и лицето му не издаваше нищо.

— Точно така — потвърди Мън. — Огънаха се!

Макдоналд продължаваше да се взира през прозорчето и Мън проследи погледа му. Там се виждаше само едно клонче със златисто обагрени, мъхести, едва-що напъпили листи.

— Предполагам, че просто не ги бива — въздъхна докторът.

— Направих каквото можах — увери го Мън. — Силс също.

— Просто не ги бива! — повтори оня. — Какво пък, такъв си е човек! Прави каквото може. Живее си и идва момент, когато без сам да забележи онова, което е в него, се проявява. И не защото нещо го е принудило да действа така, тъй като всъщност винаги си е бил такъв, но просто не го е знаел, докато не му е дошло времето.

— Да — съгласи се Мън и ненадейно обезпокоен, отново приседна на ръба на нара. — Да! — повтори той, поколеба се и вече не толкова уверено потрети: — Да…

Доктор Макдоналд го погледна развеселено.

— Не се заблуждавай — рече му. — Вземи професора например. Гледаш го, учи децата, чете си книгите, старата си история или каквото е там, а ето че от него излезе нещо, дето и през ум не би ти минало.

Мън се изправи.

— Забелязал ли си, че всичко, което се случва с хората, е сякаш по поръчка именно за тях? — продължи докторът. — Замисли се и ще видиш, че е така!

— Няма значение защо! — изкрещя Мън и яростно замахна, за да го прекъсне. — Изпързаляха ни! Всичко вече е безсмислено, включително и онова, което направихме досега! Отиде си като порой, който оставя само нечистотии и дрипи по дърветата — той забоде показалец в гърдите на другия. — Тоест теб, провесен и изсъхнал! Заклещен в някой чатал! — и малко по-тихо добави: — И мен! Нас двамата…

Доктор Макдоналд сложи ръка на рамото му и рече:

— По-спокойно.

Мън отново седна. Заговориха за насрочения след два дни процес.

Докато вървеше след мистър Дики, който бе дошъл да го съпроводи, погледът му попадна върху вратата на килията, в която бе лежал Тривелиън. Сега на нара се търкаляше някакъв старец с безволно отпуснато и наподобяващо куп вехти дрехи тяло. Задържан бе за убийство. Отишъл една заран да издои кравите, донесъл млякото, прецедил го, прибрал го, а сетне убил с шило първо жена си, тъй както се била навела над печката и приготвяла закуската, подир нея бременната си дъщеря, която била още в леглото, и накрая — спящото до нея дете. Когато зет му се върнал, след като нахранил добитъка, застрелял и него с пушка. Тогава взел, че повикал шерифа. После си легнал и се завил презглава. Спял, когато дошли да го приберат. Сега лежеше на нара и се размърдваше единствено за да отговори на въпросите, което правеше някак унесено и търпеливо като току-що събуден от сън човек.

Мън не можа да си спомни името му.

— Куку! — кимна мистър Дики към свития на нара човек.

Когато излезе, Пърси Мън се спря насред двора и примижа срещу слънчевата светлина, щедро лееща се върху покривите, камъните и младата трева. По улицата нагоре-надолу пъплеха хора. После спокойно закрачи през площада към кантората.

Беше отишъл в затвора, като се страхуваше да съобщи на доктор Макдоналд решението на съвета. Не знаеше как ще го понесе. А трябваше да знае! Трябваше! — помисли си той. Да, трябваше да знае, че докторът ще се изправи, приповдигнат леко на пръсти, със съвършено безизразно лице. Не друг, а именно доктор Макдоналд бе сложил ръка на рамото му и беше казал: „По-спокойно.“ Всичко мина някак покрай него, без да успее да го извади от равновесие.